сряда, 16 февруари 2011 г.

Балтийският тигър

Представяме ви поредния текст от специалното годишно издание на Forbes България - вдъхновяваща история за Естония, разказана от Георги Ангелов. Дано този текст стигне до много хора, включително взимащи политически решения.  

Балтийският тигър
Каква е рецептата за естонското икономическо чудо?

Георги Ангелов

Естония, както и останалите балтийски страни беше тежко ударена от финансовата и икономическата криза. Въпреки това естонското правителство успя да организира и приложи смели антикризисни мерки, справи се с бюджетния дефицит и дори постигна членство в Еврозоната, неща, които се определяха като невъзможни от много наблюдатели. Чуждите инвестиции в Естония започнаха рязко възстановяване още преди края на 2009 г., рисковите премии и лихвите намаляват, индустрията отчита най-висок растеж в сравнение с всички страни от ЕС, БВП също отбелязва здравословен растеж през 2010 г.
Както в добрите времена, така и във времена на тежка криза Естония успя да защити имиджа си на балтийски тигър, да опровергае критиците и да постигне неща, смятани за невъзможни. Каква е рецептата за естонското изключение?

Малко история
Както българите, естонците също се гордеят с хилядолетна история. През голяма част от историята си естонците са били част от големите империи в региона. Бидейки на ръба между Изтока и Запада, Естония постоянно е била място на военни действия (включително кръстоносен поход през XIII век, който християнизира балтийските земи) . През XVI век реформацията побеждава в Естония и тя става земя на лутеранската (т.е. класическата протестантска) църква.
По време на шведското владичество през XVII век е основан първият университет в Тарту – за който естонците се гордеят, че е основан четири години преди Харвард. Отварят се и много начални училища и естонците са с едно от най-високите нива на грамотност. В началото на XVIII век Русия завладява Естония (и затваря университета).
Балтийските немци, аристокрацията в балтийските страниq имат голямо влияние в Русия – множество министри, генерали и други висши длъжности се заемат от тях в продължение на два века. Това позволява известна независимост на балтийските провинции на Руската империя, дори в началото на XIX век отново е отворен университетът в Тарту. Естония се развива като нация с вестници, театър, култура и дори опитите за русификация в края на XIX век се провалят.
Независимостта на Естония е провъзгласена през 1918 г., в края на Първата световна война. Новата комунистическа власт в Русия обаче има други намерения – тя иска да „изнася” революция на Запад чрез военни действия. Литва и Латвия са завладени от Червената армия и идва ред на Естония. Естонците обаче побеждават Червената армия, побеждават и немската балтийска армия и по този начин извоюват независимостта си. През 30-те години Естония има един от най-високите темпове на икономически растеж в Европа.
През Втората световна война Естония попада в СССР, значителна част от населението е избито или депортирано в Сибир – за 15 години Естония губи почти една трета от населението си, а почти 400 хил. руски колонисти са заселени в страната. Въпреки това десетилетия наред десетки хиляди „горски братя” се борят срещу съветската власт. И още по-важно – естонците не позволяват русификация на страната, запазват своя език, културнаjd ir идентичност, желаниеjf за независимост. През цялото време Естония е една от най-развитите части на СССР, но естонците виждат все по-голямото си изоставане от Запада (естонците могат да гледат съседната финландска телевизия). По време на опита за преврат в СССР през август 1991 г. Естония и другите балтийски страни обявяват независимост.

Смелост в икономическата политика
Не само в политиката естонците проявяват смелост и не се съобразяват с външни авторитети. В икономическата политика това е още по-видимо.
Естония въвежда валутен борд през 1992 г. – като това се случва въпреки опозицията от страна на Международния валутен фонд и външните капацитети. МВФ се опитва да убеждава Естония да запази руската рубла, смятайкиq че руските реформи скоро ще подобрят ситуацията в Русия (нещо, в което естонците се съмняват). Шведски и други чужди съветници твърдят, че няма никакъв начин една нововъведена естонска валута да стане конвертируема и стабилна. Естонците все пак решават да въведат валутен борд – въпреки силния натиск против. Валутният борд се оказва пълен успех и служи изключително добре на Естония близо 20 години.
Естонците още от началото ползват чуждия опит, но след внимателно и задълбочено изучаване. Например още от началото ползват Западна Германия като модел – но не точно Германия от 80-те години, а Германия по време на икономическото чудоq започнало в края на 40-те години с реформите на Лудвиг Ерхард. Лудвиг, който въвежда т.нар. социална пазарна икономика, която въпреки името си като мащаб и радикализъм на реформите е подобна на „шоковата терапия” според сегашния речник. Естонците имат висока и амбициозна цел - да повторят немското икономическо чудо и бързо да настигнат нивата на благосъстояние в Западна Европа.
По отношение на данъчната политика Естония проявява не по-малък радикализъм. Докато някои чужди съветници прокламират високи данъци и голямо държавно преразпределение, естонското правителство решава да направи точно обратното – намалява данъците и въвежда плосък данък, първи в Европа. Въвежда се и нулев данък върху реинвестираната печалба, отново иновация за цяла Европа. Премахнати са митата и акцизите и е освободена външната търговия, като причината е не просто увеличаване на конкуренцията и растежа, но и премахване на възможностите за контрабанда и създаване на мафиотски структури.
С тази цел е затворена вратата за мръсни пари в банковата система, а неефективните банки и тези без достатъчно капитал са оставени да фалират. Това въвежда дисциплина в сектора, постепенно навлизат западни банки, а организираната престъпност няма влияние във финансовия сектор. Отново радикално решение, което малко други страни от региона имаха смелост да приложат – поради което платиха тежка цена при банковите кризи, които последваха.
В стопанския сектор се прилага също радикален подход – либерализация на икономиката и процедура по фалит за тези компании, които не се адаптират. В началото много компании се опитват да получат субсидии както по времето на социализма, но правителството е твърдо и отрязва всички подобни опити. Мениджърите на компании имат ясен избор - или се адаптират, или загиват – и това е огромен стимул за действие. В резултат на това повечето компании наистина се адаптират към правилата на пазарната икономика. И тук естонците още от началото успяват да наложат пазарни правила, които други страни от региона не успяват да въведат напълно много години след това. Това спестява огромни разходи за естонския бюджет, които вместо да се насочват към неефективни субсидииq могат да отидат за ефективни дейности и намаляване на данъците.
В приватизацията Естония се учи от грешките на другите страни от региона и възприема най-добрия модел. Директор на приватизацията е бивш мениджър на шведската група ABBA. Процесът е сравнително бърз и привлича значими инвестиции. Радикално се действа и в социалната политика – безработните се насърчават, обучават и подпомагат да започват собствен бизнес, вместо да разчитат на високо социално подпомагане от държавата (която в началото на прехода въобще няма ресурси за това).

Две кризи – един премиер
През 1992 г. властта в Естония печели дясната християндемократическа партия, която избира 32-годишния историк Март Лаар за премиер на страната. Соц-икономиката потъва, кризата е тежка, бюджетът е с дефицит, необходими са спешни мерки.
И правителството проявява необходимия кураж, за да ги предприеме. След много усилия бюджетният дефицит – който в първоначалния бюджет е близо 50% - е премахнат, а данъчните ставки са намалени. Парламентът приема балансиран бюджет за 1993 г. Това, заедно с въвеждането на валутния борд в средата на 1992 г., полага основите на макроикономическата стабилност.
Именно на това правителство се налага да вземе и други тежки решения – да въведе дисциплина в икономиката, като отреже субсидиите, и да не спасява нито банки, нито предприятия, които трябва да се научат да оцеляват сами. То трябва да се пребори и със съветската номенклатура и да я замени с млади хора, които имат куража да водят Естония напред. В допълнение това правителство трябва да приеме и необходимите закони за въвеждането на върховенството на закона, включително да създаде и укрепи съдебната система, да се приеме икономическото и банковото законодателство. В същото време да се подготви и започне приватизацията, да извърши данъчна реформа и намаление на данъците, да създаде и укрепи армията, да уреди изтеглянето на руските войски и т.н.
Правителството се справя успешно и през 1993 г. е постигнат икономически растеж от 8.4%, сравним с първите години на немското икономическо чудо. Това продължава и при следващото правителство, съставено през 1995 г., което продължава в основни линии политиката, особено що се отнася до фискалната консервативност и важните мерки, макар и да не прави особено радикални реформи.
Азиатската и руската финансова криза обаче влошават ситуацията и през 1999 г. икономиката е в рецесия, бюджетът отчита дефицит, чуждите инвестиции спадат, в западните медии историите за „икономическото чудо” в Естония се заменят от истории за „топящото се чудо”. След изборите през тази година се съставя правителство, отново водено от Март Лаар и подкрепено от няколко политически партии.
Правителството на Март Лаар отново действа решително и намалява рязко държавните разходи, за да намали дефицита и да възстанови доверието в естонската икономика. В бюджета за 2000 г. е необходимо ново намаление на разходите, за да балансира бюджетът и да се даде възможност за намаляване на данъците. Всички тези смели решения възстановяват репутацията на Естония като икономически тигър и високият икономически растеж се завръща.
От 2008 г. Естония отново е в икономическа криза, отново привнесена отвън. Правителството пак действа решително и намалява бюджетните разходи през 2009 г., съкращавайки драстично бюджетния дефицит. Множество реформи са задвижени (включително вдигане на пенсионната възраст), покрити са критериите и е осигурено членство в Еврозоната. Чуждите инвестиции се увеличават бързо, икономиката се възстановява бързо през 2010 г. И този път Март Лаар има участие в излизането от кризата - този път не е премиер, но е лидер на партията - коалиционен партньор в правителството. В момента двете управляващи партии се радват на огромна подкрепа, като заедно събират доверието на над 57% от естонските граждани. Кой казва, че избирателите не подкрепят реформите?

четвъртък, 3 февруари 2011 г.

Ключът към щастието

През последните години много се спекулира на тема икономика и щастие. Петър Ганев внася яснота и разум по темата в един интересен текст, публикуван в специалното годишно издание на Forbes България.

Ключът към щастието
Бен Бернанке и Никола Саркози срещу Аристотел и Томас Джеферсън

Петър Ганев, Институт за пазарна икономика

Икономика на щастието е сравнително нов термин, върху който става все по-модерно да се разсъждава, пише и говори. Все повече икономисти се опитват да изградят някаква връзка между „сухата” икономическа теория и щастието на отделните хора. Само преди няколко месеца лекция за щастието изнесе и председателят на Федералния резерв на САЩ Бен Бернанке, а като прибавим към това и ентусиазма по темата на френския президент Никола Саркози, виждаме, че щастието вече е навлязло не само в икономическата теория, но и в публичните политики. Това на пръв прочит звучи обнадеждаващо, един вид - наука за щастието е нещо хубаво по презумция, но погледнати в дълбочина, нещата не изглеждат толкова прости.
Бернанке е може би най-влиятелната фигура на финансовите пазари в началото на XXI век (не интелектуално, а поради поста, който заема), но когато заговори за щастието и политиките, които го провокират, той влиза в рязко противоречие с разбиранията на един друг влиятелен човек, живял няколко века преди Христа в Древна Гърция – „щастието” на Аристотел е много различно от „щастието” на Бернанке, а силата на това противоречие по никакъв начин не се размива с вековете, които ги разделят. По същия начин и разбиранията на Саркози, който иска да мери не само богатството, но и щастието, се сблъскват с тези на Томас Джеферсън, който вмъква щастието в съвсем различен контекст още в първите редове на Декларацията за независимост. За да вникнем в тези противоречия, трябва да разберем както отношението на древните философи и мислители към щастието, така и съвременната наука, която привлича икономисти, финансисти и държавници.
Ричард Ийстърлин е първият съвременен икономист, който разглежда връзката между щастието и икономическия резултат (1974 г.). В своето изследване Ийстърлин формулира това, което по-късно става известно като Парадокс на Ийстърлин. В най-опростен вариант този парадокс се отнася до това, че в дадено общество по-богатите като че ли наистина са и по-щастливи от бедните, но от друга страна, по-богатите общества като цяло не са по-щастливи спрямо по-бедните общества. Казано по друг начин, по-богатото общество не значи автоматично и по-щастливо общество, тоест парите от само себе си не могат да купят щастие. Друг начин, по който се гледа на Парадоска на Ийстърлин, е, че след определено ниво на развитие, тоест когато са посрещнати основните нужди като храна и подслон, икономическият ръст вече не носи щастие от само себе си.
По един или друг начин тези наблюдения на Ийстърлин поставят рамката на това течение, те формират позицията както на Бернанке, така и на Саркози – а именно, че политиките трябва да са насочени не само към икономически ръст, но и към повече щастие. Това може да значи много неща – от политики за гарантиране на работните места, достъпа до здравеопазване и образование, до такива за опазване на околната среда и традициите. Всъщност почти винаги говорим за политики, които ограничават свободата и възпрепятстват икономическия ръст с цел да се постигнат по-висши обществени ценности. Класически пример в това отношение е изказването от тази година на Джоузеф Стиглиц, който съветва Саркози по въпросите за икономическото развитие и щастието, че САЩ трябва да последват примера на Бутан и да измерват брутно национално щастие вместо брутен вътрешен продукт, като първото включва много по-широк спектър от индикатори (освен икономическите), единият от които е измерител на завистта в обществото.
Всъщност резултатите на Ийстърлин вече съвсем не се приемат за чиста монета, като през последните години се правят много подобни изследвания и, общо взето, богатите страни все пак стоят по-добре от бедните. Това, което е общото обаче, е, че този вид изследвания се правят по един и същ начин и изхождат от разбирането, че можем да измерим щастието. За да бъде дефинирана връзката между икономическото развитие и щастието, било то от Ийстърлин или от някой друг икономист, е нужно първо да се измери щастието в различни страни и в различни периоди от време. Това измерване винаги е било правено по един и същ начин – чрез въпросници до голяма група от хора, които индивидуално определят нивото на собственото си щастие, примерно по скала от 1 до 10. Възможно ли е обаче подобно упражнение да даде задоволителен и близък до реалността резултат? Едва ли. Хората не казват „щастлив съм седем“, просто никой не мисли за щастието по този начин. Количественото измерване на щастието е безсмислено упражнение и не случайно нито на Аристотел, нито на Томас Джеферсън му е минаво през ума да прави подобно нещо.
Икономиката на щастието се свежда до това да дефинира връзката между благосъстоянието и щастието, както и до определени други фактори, които носят щастие – като здраве, образование и т.н. Този подход се занимава с щастието като краен резултат, тоест случи се това и това (например забогатяхме и станахме по-здрави) и сега да видим дали сме станали по-щастливи. Нещо повече, веднъж измерили и дефинирали факторите на щастието, ние вече се опитваме да провокираме щастие, тоест публичните политики да вземат под внимание това, което носи щастие, и да бъдат ориентирани спрямо него. Това ясно личи както от думите на Бернанке, така и от тези на Саркози. Поддръжниците на тази теория дори се заиграват с думите на Томас Джеферсън, че едно от неотменните права на хората е „стремежът към щастие”, а не стремежът към БВП.
Позоваването на тези думи обаче е повече от неуместно. Когато Томас Джеферсън се е подписвал под тези думи, той го е направил именно с идеята, че държавата трябва да стои настрана от личните дела на хората, в това число и от тяхното щастие. Всъщност в Декларацията за независимост (1776 г.) се говори за стремеж към щастие, а не за самото щастие. Това е голямата разлика спрямо съвременните икономисти и политици - всички те говорят за щастието като краен резултат, като нещо, което може да бъде провокирано и измерено. Докато Томас Джеферсън говори за правото да преследваш своето щастие, то Саркози говори за политика, която да осигури това щастие. Тези, които са писали най-старата все още актуална конституция в света, са говорили за правото или свободата на щастие (като възможност), докато съвременните политици говорят за самото щастие (като резултат) – едните визират личния стремеж към щастие, докато другите говорят за щастието на обществото. Всички тези противоречия се коренят в разбирането за свободата – човек да преследва своето лично щастие или да се жертва за доброто на обществото.
В дебата за личното щастие или благоденствието на обществото на сцената излиза Аристотел, който поставя нещата изключително на лична основа. Според Арисотел всяко едно човешко действие има една висша цел – eudaimonia, или простичко казано щастие. Тук щастието не е толкова емоционално състояние, колкото това да разгърнеш потенциала си, един вид животът ти да бъде успешен. Това щастие е строго индивидуално, то стъпва върху свободната воля на всеки човек и възможността му да прави своя избор, преследвайки своята висша цел. Теорията на Аристотел за щастието стъпва върху самия индивид и неговите ценности, а за обществото или държавата е отредена съвсем друга роля. Според Аристотел държавата съществува за доброто на индивида, тоест да гарантира правото му да преследва тази висша цел за постигане на щастие. Точно както и Томас Джеферсън го записва в Декларацията за независимост.
Ако се вгледаме в историята на човечеството, няма как да не забележим прозорливостта на Аристотел и на Джеферсън и противоречията при съвременните икономисти и политици. Не самото щастие, а стремежът към него е присъщ на хората и определя техните действия. Разглеждането на щастието като обществен феномен, който може да бъде измерен и провокиран, е обречено на провал начинание заедно с всичките му присъщи политики. Ако щастието зависеше от богатството или от образованието и здравето на едно общество, то всички наши далечни прадеди щяха да са нещастни по дефиниция – те са били и по-бедни, и по-болни, а достъпът им до образование е бил силно ограничен. Разбиранията за щастието обаче не бива да се основават на конкретни резултати, а на възможността (тоест свободата) на всеки един човек да постигне висшата си цел.
Ключът към щастието наистина не се крие в парите, но той не се крие и в активната роля на държавата или в общественото благоденствие. Ключът към щастието се крие в свободата и правото на всеки един човек да преследва висшата си цел. От момента, когато хората са получили тази свобода и вече не са били подвластни на някой диктатор или на обществото, е започнал и периодът на бурно развитие – хората са подобрили живота си във всяко едно отношение, било то подслон, храна, здраве или образование. Стремежът към лично щастие ни е направил по-богати много преди да започнем да „измерваме” щастието.
Илюстрация: Свилен Милев, sxc.hu