понеделник, 31 януари 2011 г.

Българският политико-икономически лабиринт в ЕС

Това е много ценна аналитична статия на политолога Владимир Шопов, която си заслужава да бъде прочетен дори два пъти (особено ако първия път не я разберете напълно). Публикувана е в специалния годишен брой на Forbes България и е отправена от корицата.

Българският политико-икономически лабиринт в ЕС

Времето на България за научаване на правилата на играта изтече

Владимир Шопов, Sophia Analytica. Ltd.

Времето ускори своя ход след глобалната криза. Европа все повече живее с усещането, че бъдещето вече не е задължително на нейна страна и че нейният модел на развитие от последния половин век отива в учебниците по история, а не в амбициите на нейните конкуренти по света. Стресът и несигурността надделяват в континенталните реакции на тектоничните размествания, но все повече европейски правителства и самият ЕС започват да мислят по-подредено и спокойно за това, как да изглежда „старият континент” през новия век. Или, както вече настояват различни коментатори, за Европа XXI век започна през 2007 г. Съвпадението с влизането на България в ЕС надали носи някакъв дълбок смисъл, но най-малкото илюстрира спешността на българската еманципация от романтично-съзерцателното отношение към ЕС и европейската политика. В подобни времена на дълбока промяна пасивността е лукс с невъзможна цена.

Промяна на средата
Глобалната криза постави точка на амбициозната оптимистична първа глобализационна вълна. Тя донесе повече ползи за повечето играчи на глобалния терен, но си отива с бурно одобрение на много от тях. Различни международни изследвания на общественото мнение сочат, че за съжаление на ниво възприятия формулата „повече пазар, по-малко държава” бе пробита от събитията през последните години, независимо от академичните анализи за нейните плюсове и минуси. След кризата се разпадна увереността, че глобализацията е еднопосочен, успешен модел за развитие на света, и върна допускането, че съществува конкуренция между различни модели (държавния капитализъм на Китай, предпазливия пазарен на Индия, автократския на Русия). Като минимум по-критичното отношение на европейците към глобализацията ще поставя все повече натиск върху политиците и върху това, което те правят в Брюксел. ЕС навлиза в период на трудна и неясна промяна с отворен край. Към настоящия момент не съществува съгласие как организацията трябва да изглежда в тази нова среда. Въпреки това вече може да бъдат откроени някои процеси, които страни като България трябва да следят внимателно и по възможност да моделират.

ЕС търси нов модел на растеж
Едно от важните последствия на глобалната криза е политическото разбиране за необходимост от нов модел на растеж и развитие. Краят на първата вълна на глобализацията роди необходимост и обществена подкрепа за усилие по договарянето и реализацията на подобен модел. ЕС също е зает с такова начинание и неговият настоящ отговор на тази задача е стратегията „Европа 2020”, която бе приета наскоро и има статута на водещ политически ориентир за бъдещето на съюза. Този разговор за икономическото бъдеще на континента пренасочва вниманието и финансирането към икономиката на знанието, „зелената” икономика, качеството на човешкия капитал, институционалните инвестиции, дълбоки промени в образователната инфраструктура на обществото и други. За да върви в крачка и да осигури бъдещото си развитие, България също трябва да се обърне активно към тези въпроси и да започне да намира успешни алгоритми.

Обща икономическа политика?
Едно от големите открития на двойната криза (глобалната и еврозоната) е дълбоката взаимна обвързаност на европейските икономики и политически системи. За нея се знаеше от теорията, но малко се досещаха как изглежда в реалността. Кризата я показа по-добре от просперитета и начина на реагиране на тази обвързаност се превръща в един от големите въпроси на Европа. От една страна, повечето правителства на способните държави искат да са по-гъвкави и самостоятелни в икономическата си политика, а от друга, общото оцеляване изисква повече хармонизация и сближаване (например нуждата от доразвиване на еврозоната). С неохота много правителства на старите страни-членки се съгласяват на повече фискална координация или на по-голяма прозрачност на бюджетните стратегии. Вече се говори за съвместимост на социалните системи. Някои пък са все по-настоятелни за повече данъчна хармонизация, която обаче ще удари конкурентоспособността на новите членки. ЕС не върви толкова към обща икономическа политика, но може да се насочи към хармонизация и натиск за намаляване на част от най-важните предимства на Източна Европа - по-гъвкав пазар на труда, ниски данъци и др.

Новият стар единен пазар
Единният пазар е едновременно една от гордостите на европейския проект, но и едно от новите политически табута. В първите месеци след началото на кризата европейската десница направи плах опит да ускори темата, но бързо се стресна от очевидната липса на готовност за подобни действия на ниво обществено мнение. Старите страни-членки не са никак ентусиазирани от по-нататъшното развитие на единния пазар и удобно забавят темата. След несекващите вълни от масови протести през последните месеци последното нещо, на което те биха били склонни, е някаква поредна вълна от пазарна либерализация. Завършването на единния пазар обаче е възможност за новите страни-членки, независимо от трудностите, които те имат по отношение на реалното излизане на него. Тази тема следва да бъде вкарвана активно в европейския дневен ред от догонващите държави и икономики. По повечето оценки пълното му реализиране съдържа немалък потенциал за растеж във времена, в които всички се питат откъде ще дойде той, както и възможности за бизнеса на по-новите членки на ЕС.

Разместването на общностните политики
Промените в европейския икономически модел и актуалните нагласи на много от старите страни-членки водят до неизбежни размествания в структурата и финансирането на общностните политики. Най-общо, намаляват вниманието и готовността за инвестиции в „стари” политики като селскостопанската или регионалната и нараства желанието за развитие на „по-нови” политики като иновациите, изследванията, „зелената” икономика, външната политика, управлението на кризи. Подобна промяна ще стане съвсем видима през идните няколко години и ще доведе до разлики в нивата на финансова подкрепа за двете групи политики. България и другите скорошни страни-членки са далеч по-малко подготвени за ефективно инвестиране и участие в политиките и системите от това поколение и подобно разместване може да се окаже де факто преразпределение на средства от новите към старите членки. Този сценарий следва да бъде предвиден и при подготовката на страната за следващата финансова рамка.

ЕС: по-глобален и по-малко солидарен
За да запази тежест и възможност за влияние, ЕС трябва да стане по-способен глобален играч. Тази политическа аксиома на днешното време вече започва да придобива и конкретни измерения в баланса на разходите на съюза. Същинските преговори за новата бюджетна рамка (2014-2020 г.) все още не са започнали, но отсега се вижда нарастване на относителната тежест на ориентираните навън политики на организацията (външна, въпроси на климата, помощ за трети страни, управление на кризи и други). Новият седемгодишен бюджет ще трябва да уплътни със средства глобалните амбиции на съюза и това по всяка вероятност ще стане за сметка на някои от неговите вътрешни солидарни политики (например регионална, сближаване, селско-стопанска). По този начин ЕС ще стане по-глобален, но по-малко солидарен вътре в себе си, и страни като България следва най-малкото да си дават сметка за тази промяна.

Възраждането на националните икономически политики
Глобалната криза върна и подкрепата за активна национална икономическа политика, която не се „оставя” единствено на пазара и глобализацията. В основата на тази ситуация е разбирането, че пазарното позициониране спрямо постоянно разместващите се възможности и сравнителни предимства не е достатъчно. Част от това желание за по-активна национална политика идва и от интерпретацията на кризата, според която икономиките с повече държавно участие и регулация имат по-голям шанс в бъдеще. Подобна нагласа съответства и на доминиращото мнение сред повечето граждани на Европа. Новото разбиране за по-активна и самостоятелна национална икономическа политика е особено видимо във възраждането на индустриалната политика. Подобни тенденции могат да бъдат видени дори в страни с традиционно по-либерална нагласа като Швеция и Великобритания. Част от последствията на този феномен ще засегнат самото функциониране на единния пазар и валута в ЕС. Например в момента на практика са суспендирани правилата за държавна помощ, както и критериите за членство в еврозоната.

Новото възприятие за инвестициите
В европейски контекст солидарността винаги е трябвало да има видимо „човешко лице”. Независимо че много от политиките на ЕС са обърнати към създаване на среда чрез общи правила, системи за контрол и други, в тях има важен елемент на подкрепа и инвестиция в отделния фермер, фирма, студент. Европейската инвестиция досега трябваше да бъде видима, да достига до фигурата на конкретния човек, за да дава видимост и легитимност на самия европейски проект. Не можем например да си представим френското участие в ЕС без силната подкрепа за техните фермери и компании. В същото време виждаме ясни признаци за промяна в самото мислене за инвестирането на европейските средства в рамките на променената глобална среда. Започва изместване от инвестиции в индивидуални единици (фирма, фермер, студент) към инвестиции в институции, способности и среда. Най-ясно подобно изместване може да бъде наблюдавано в дебатите около промените в Общата селскостопанска политика. Все по-малко обект на тази политика ще бъде отделната стопанска единица и все повече средствата ще се насочват към цялостното развитие на селските райони: инфраструктура, подкрепа за запазване на местните общности, институционално развитие.

Какво искаме от ЕС?
Над този въпрос продължава да тегне политическа коректност, подхранвана от устойчивото ни усещане за незаслужено членство. Но с отдалечаването на този първичен грях все по-често ще ни се налага да си задаваме въпроси за бъдещето развитие на ЕС и неговите политики. Вече десетилетия наред за ползите от членството се говори в често абстрактни категории и с висока степен на очевидност. Обикновено надделяват аргументите за геополитически и културни ползи или пък чисто ежедневни като свободното движение например. Ако към тях добавим митичните еврофондове и достъпа до единния пазар, картината придобива завършеност. Но това е твърде обща картина на ефектите и последствията от влизането на България в ЕС. На практика в страната не съществува сериозен, обхватен анализ за икономическите последствия от членството. Без подобно усилие всяка европейска политика е лишена от една от най-важните си опори. Време е в България за ЕС да започнат да говорят и икономистите. Българските европейски позиции си остават чиновническо-административно мероприятие, често без мотиви, анализ и ясна идея и с неясна връзка с реалните общности, които биват засягани от европейското законодателство.

Лесното за България в ЕС свърши, преди да е започвало. Времето за научаване на правилата на играта изтече; дипломатическите битки вътре в съюза стават все повече и все по-важни; политиките, на които най-много разчиташе България, започват да се променят драстично. Първата стъпка към по-адекватното и полезно членство минава през формулирането на точните въпроси. Дано имаме способност да си ги зададем, а после и да им отговорим.

четвъртък, 27 януари 2011 г.

Премиерът Бойко Борисов: По-прогнозируемо правителство от нас няма

Поканих премиера Бойко Борисов да даде интервю за специалния годишен брой на Forbes България като му изпратих SMS. Часът беше 13.30. Веднага получих обратен SMS с "ок". Обадих му се и накратко поговорихме за интервюто и предстоящите му срещи със световни лидери. Същия ден вечерта разбрах от новините, че премиерът е в САЩ. Тоест провели сме разговора когато при него часът е бил 6.30 сутринта.

Помолих го да проведем интервюто в домашна обстановка извън работно време, събота или неделя. Целта ми беше средата да го предразположи към спокоен, откровен и честен разговор, без напрежение и притиснатост от времето. За съжаление, малко преди интервюто съветникът на Борисов ми каза, че то ще се проведе в кабинета на премиера в Министерския съвет. Няма по-неблагоприятна среда за интервю от тази сграда - мрачна, неуютна и потискаща, особено за външни хора, които не са свикнали.

Първото си интервю с Бойко Борисов взех за в. "Капитал" през 2006 г. когато беше кмет на София. След това съм се срещал и говорил с него още няколко пъти. Той бързо скъсява дистанцията, включително с вицове, и неусетно разговорът минава от "вие" на "ти". Този път обаче дори и извън интервюто запазихме официално говорене. Нямаше и вицове. 

Още в началото усетих напрежение. Предполагам заради силно критичните постинги в личния ми блог към него и правителството и очакването на Борисов да подходя агресивно. Моята цел обаче беше не да правя шоу, а да извадя полезна и интересна информация за читателите - какъв човек е Бойко Борисов, как и защо е взимал своите решения за промяна на кариерата, как взима политическите решения, какво мисли за най-важните и актуални въпроси, какви са плановете му за бъдещето - дипломатично и без агресия, която би сложила стена помежду ни. 

Мисля, че постигнах целта си. Поне според мен отговорите му са доста интересни и в тях се съдържа много полезна информация. Не знам дали си личи от интервюто, но Бойко Борисов постепенно се отпусна. Разбира се, не напълно. Например, въпреки че зададох въпроса за неговата непоследователност по много деликатен начин, спонтанната му реакция беше "Кой го казва?".

Нито за момент не съм се колебал за заглавието. Първо, защото твърдението, че правителството е прогнозируемо, най-малкото, изглежда доста спорно. И второ, защото в някакъв смисъл премиерът наистина е напълно прогнозируем и последователен - в интервюто той казва, че взима решенията, които се подкрепят от поне 60-70% от българите. Тоест ако не ни харесва политиката на правителството прагматичният и продуктивен подход е не толкова да критикуваме правителството, колкото да търсим начин да убедим мнозинството българи кои са правилните политики. И ако успеем, правителството ще ги следва.    

Интервюто беше планирано да продължи 30 мин., но съветникът на премиера ме увери, че извън тях ще имам достатъчно време и аз го планирах като за един час. В един момен обаче Борисов ми каза, че трябва спешно да тръгва за парламентарен контрол. Бързо трябваше да завършим интервюто и не ми остана врема да поговорим за големите енергийни проекти. По-късно видях, че разговорът ни е продължил 45 мин.

Обратната връзка, която получих от читатели за интервюто беше като цяло доста положителна. Имаше и няколко критични коментара в посока, че съм бил твърде мек. Вероятно част от читателите са очаквали журналистът написал този постинг за Борисов в блога си да бъде силно агресивен и да постави премиера в ъгъла. Според мен обаче това е контрапродуктивен подход, защото отговорът на агресията е агресия.

Ето го и самото интервю:

По-прогнозируемо правителство от нас няма
Бойко Борисов, министър-председател на Република България

Интервюто взе Йордан Матеев

22 окт. 2010 г.

Как решихте да започнете бизнес навремето?
Ох, беше толкова отдавна, че... Но тогава бях треньор, състезател, имах свой отбор по карате, станахме фирмен отбор тогава на частно компания. В последствие си направихме наш клуб. И така.
А откъде дойде предприемаческия дух? Социализмът уби до голяма степен предприемачеството в БГ и това е малко трудно в началото на прехода...
Все пак не забравяйте, че комунистите са убили дядо ми 1944 г. и на мен ми беше дадена възможност да работя само в пожарната.  Това крайно не ме задоволяваше. И затова вече когато дойде демокрацията и можеше да има и частна инициатива въобще не съм се колебах. И знаех, че ще успея.
Защо се отказахте от бизнеса и се захванахте с политика?
Той бизнесът ми беше и в сферата на охранителната дейност и знаете, че по това време компанията, която ръководех се грижеше за сигурността на много чуждестранни банки, компании, физически лица включително и бившият премиер цар Симеон. И тия 4-5 години които той работи с мене просто ме оцени като качества и той не веднъж е казвал, че не като бодигард ми е предложил да стана главен секретар, а хиляди работни места имах, хиляди работници в компанията, и той ме наблюдаваше как работя, как организирам, как действам, как се грижа за тях и вие помните че юни той спечели изборите, аз станах главен секретар септември. Дълго отказвах и накрая той просто ми го постави много лично въпроса, че без мене трудно ще се справи в сферата на сигурността. И аз мисля, че в пълен обем и тогава, и до ден днешен в тази сфера съм оправдал очакванията, за да се стигне дотук тази година за първи път в мониторинговия доклад на ЕС да има изреченията, които толкова много очаквахме всички българи, че има силна политическа воля за борба с корупцията и организираната престъпност. Същото изречение го има и в доклада на Департамента на Съединените щати. Мисля, че е достатъчно ясно.
Смятате ли някой ден да се върнете в бизнеса?
Няма да се върна никога в бизнеса.
След политиката какво следва?
Ами след политиката ще си умра. То не остават много години живот така че човек да прави такива планове. Вижте, особено в последната година и половина, преди това и пет години кмет на София, докато тръгнат южната дъга, метрото, заводите, инфраструктурата, това ми струва огромно усилие. Сега година и половина пак. За радост отпреди си имам къща където да си се върна да си живея и нищо повече не ми трябва.
По-лесно ли е човек в България да се занимава с политика отколко с бизнес?
Не. Политиката е все още доста неорганизирана. Всеки може и се опитва и прави политика, много пари като ресурс се разпределят срещу политическите опоненти, много тежка компроматна война години наред, 20 години се води в България, всеки срещу всеки. Но ние сме поели ангажимент и мисля, че си го изпълняваме към момента.
Вие познавате бизнес средата и от двете страни – и като предприемач и от страната на държавата. Според вас лесно ли се прави бизнес в България?
Години наред много лесно е правен бизнес. Разбира се, никога не трябва бизнеса да се слага под една шапка. Има много бизнесмени, много компании, които честно и почтено си плащат данъците, конкурират се, работят, доказват се и има такива, които, обикновено те са най-вресливите, те най-много врякат, които са свикнали на държавни обществени поръчки, или общински, със завишени цени, ниско качество, акумулират огромни печалби. Те също се имат за бизнесмени. За мене те са всъщност крадци с бели якички.
Какво правите вие за да подобрите условията за бизнес и да дадете възможност на  тези, които искат да правят бизнес без подкрепата на държавата, да го правят без особени проблеми от страна на държавата?
Ами като се зачне от електронно правителство до, най-емблематичен е, конкурсът за магистрала „Тракия”. Ние със 100 млн. евро  по-ниска цена постигнахме, отколкото беще обявен търга. Като кмет на София с 50 млн. евро, знаете за метрото анулирах конкурс и на новия с 50 млн. евро получих по-ниска цена за една и съща работа. Спортната зала със идването си а предоговорих с 19 млн. по евтина. Днес пускав ВЕЦ „Цанков камък” с 26 млн. по-евтин се съгласи фирмата да направи отстъпка и днеска това го обявяваме. Ами там са били в подобни разлики са комисионите. И аз дадох вижте колко много примери. Това е разликата между нас и другите. И не случайно днес най-голямата IT компания в света Хюлет Пакърд прави своя логистичин център за цял свят иизбра България от над 30 и подписахме меморандума преди половин час.
Вие като предприемач с какви проблеми се сблъсквахте когато се занимавахте с бизнес?
Е, има голяма разлика между 12-13 години назад и сега. Все пак България е в ЕС, в НАТО, много европейски правила вече се спазват стриктно. Така че разликата е огромна, не можеме дори да го сравниме.
Помага ли ви това което научихте като предприемач в политиката?
Разбира се. Ако вие вземете стенограмите на Министерския съвет аз всеки път им казвам на министрите, че трябва да ръководят така държавните фирми както се ръководят частните компании. С минимум работници максимум печалба да изкарат. Минимум разходи, съкращаване на всеки персонал, който е повече или не носи продукт. Аз не случайно казах. Като частник на края на месеца месеца на 31-во число като сложиш чертата трябва да имаш поне 1 лв. печалба. Като платиш заплатите, амортизационните отчисления, разходите, инвестиците в техника. Когато знаеш, че ако това не е така, не успееш някой ще те дотира, както са свикнали държавните чиновници, или цели министрерства живеят така години наред, никой не се напъва да работи.
Вие имате ли усещането, че в България има достатъчно предприемачески дух и може ли по някакъв начин да се стимулира той и вие какво бихте направили за това?
В последната година съм разколебан в българския предприемачески дух и много ми се иска това да е в следствие на финансовата криза и да се е задействал пък другия инстинкт на българина , който векове наред е успявал да съхрени българите – инстинкта за самосъхранение. Защото именно последната година ние с близо 1 млрд. сме увеличили парите си в банките, които са на лихва. Сиреч през този период българинът е станал, най-общо, лихвар. Вместо да  предприема с тези пари, да ги вкара в потреблението, в оборот и да търси печалба, той е избрал най-сигурния и лесен начин. Слагаш парите в банката и чакаш на лихва. Но си го обяснявам с кризата. И затова сега с идването на Хюлет Пакард, на такива големи компании в България се надявам този страх от кризата да премине, за да могат отново да проявят предприемаческия си дух.  
Какво ще направите за да привлечете повече чуждестранни инвестиции?
Ние сме го направили вече. Факт е, че те вече са тука, най-големите в света. И то е вследсвие на изключителните данъчни закони, България в момента е един данъчен рай с 10% плосък данък, 20% ДДС, най-ниския в Европа като пакет. Много силна фискална дисциплина, сериозни постижения в сферата на сигурността и вътрешния ред. Това като пакет го няма никъде и сред съседите ни, а и в Европа. Нисък външен дълг. Включително и днеска Японската кредитна агенция последна от големите повиши кредитния ни рейтинг от незадоволителен в стабилен, само преди един час. Така че всичко това се оценява от пазарите. Това че възстановихме фискалния резерв, 6.7 млрд. е днеска при необходимост 4.5 млрд. долна граница. Държиме с 2 млрд. и нещо отгоре пари само и само международните инвеститори и пазари да са спокойни и да виждат, че ние имаме всички възможности да отреагираме когато и както трябва. И като се добави в пъти увеличеното усвояване на еврофондове и възможността с десетки пъти да ги увеличиме. И сутринта първата ми среща беше с Европейската банка а възстановяване и развитие, десет директори бяха в София, отново говорихме как да се ползва не само Световната банка, Европейската инвестиционна банка, но и ЕБВР, за подобряване усвояването на парите по еврофондовете и то особено по т.нар. програма ФЛАГ с общините за усвояването на парите от кофезионните фондове. Там ЕБВР има огромен потенциал да действа.
Какви са уроците от управлението ви до момента, от проблемите и решенията?
Не случайно ние водим ежедневен социален диалог. Ежедневен. С профсъюзите, с работодателите, с браншовите организации. Вярно, много пъти се прекратяват срещите, скандали, но след това отново се връщаме на преговори. И едно по едно, вече отрегулирахме доста от проблемите, които имаше държавата. Всички сме се обединили върху това, което прави правителството и в пенсионната и в здравната реформа. Така че бавно но много праволинейно и неотклонно си вървиме по своя път, предначертан от нашата програма. Вярно е, че много пъти излиза информация от тези преговори. Медиите излизат със заглавия „Вдигаме ДДС на 22, на 23, на 25%”. Просто някой предлага нещо, което се обсъжда там. На другия ден четеме, че ще бъде вдигнато с толкова процента. Затова именно сега решихме. Докато няма решение на Министерския съвет по тези теми не се говори. А за да успокоиме всички внесохме предварително, месец по-рано, бюджета в Народното събрание, където данъците за догодина ясно са фиксирани – 10% плосък данък и 20% ДДС.
Не ви ли се струва, че в разговорите със синдикатите сякаш надценявате тяхното влияние и аналитичния им капацитет?
Не. Това са синдикатите, това са работодателите. Може да имаме различно мнение за всеки идин човек, който ги представлява, но като цяло това е институционалното съдържание на т.нар. тристранка.
А имате ли усещането, че това са хората и организациите, които представляват обществото?
Това са легитимните организации. Ние работим с легитимните организации.
Има НПО с висок аналитичен капацитет.
Да, разбира се. Ние сме провели десетки кръгли маси, финансирани и от Фондация Ханзайдел, и от Конрад Аденауер, на които сме чули много предложения. Но едно е да предложиш нещо, друго е да понесеш политическите последствия от него. Когато казваш режи, всеки може да го каже, но когато го направиме, това са човешки съдби. Те остават без работа, остават на улицата, това е огромно сътресение за обществото. Затова трябва няколко пъти да измериш преди да отрежеш. Иначе, особено десни експерти от НПО такива смели предложения казват,  че ако човек ги послуша, просто трябва да обезглави половината нация.
Проф. Алези доказва, че реформите водят в крайна сметка до по-висок рейтинг и подкрепа в условията на демокрация. Или вие нямате усещането, че това се отнася за България все още?
Напротив, именно с реформите и с това, което правим имаме и тази подкрепа и куража и самочувствието да управляваме сами, без коалиция. Но тука трябва до произнесеме няколко изречения на ясен език без да се увърта. В здравеопазването под реформа се разбира да се закрият болници. Това се разбира в здравеопазването под реформа. В България има над 400 болници, а предостътъчни са и 120. С това се изчерпва изречението реформа. Само че като ги закриеш тези болници първо, лекари и медицински сестри отиват на улицата. Второ, местното население, което е най-бедното в Европа и за него петте лева за рейс или за влак да отиде до големия център са като 500 евро за европееца. И аз искам да преструктурираме болниците така... Освен това хората там години наред са свикнали че децата се раждат в местната болница. Те може да са 20-30 деца на година. По нашите стандарти за да съществува едно, което е и правилно разбира се, геникологично отделение трябва да има поне 150-200 раждания. Само че хората трудно го приемат това. И ние трябва да им създадеме усещането и сигурността и че е за тяхно добро и там, където е необходимо да се осигури линейка, спешна помощ, за да може този човек, или тази родилка, или този болен да бъде взет и навреме изпратен до многофункционалната добра болница, която например ще е в областния център. Това не се прави с един замах. Защото е огромен стрес, може да умрат хора. Второ, това се прави с пари, а нас ни затисна финансовата криза с половин милиард и повеце дефицит от предишното правителство още с влизането. Сиреч, за да дадаш линейка и спешен екип това са пари, които трябва да се извадят и да се дадат. И зато става бавно. Сега тече конкурса за електронна здравна карта, за да може да се дисциплинират болниците, да се знае всеки един болен къде е влязъл, как е влязъл. В следващите месеци това ще се случи. Бавно и полека. Та като някой каже реформа те го разбират утре излизам и казвам „съкращавам тези 300 болници, слагаме катинарите и ги махаме”. Тогава те ще кажат „това е смела реформа”, или „радикална реформа”. Но какво ще кажат хората? Какво ще кажат потърпевшите? Когато нямаме още готовност това да се прави. Ми в Германия още върви здравна реформа, където всички я даваме за пример. И това бяха думите и на канцлера Меркел: „Ние още работим по здравната реформа”.
Ми президента Обама две години от своя мандат прави здравна реформа, която в общи линиии се доближи до нашата в Европа. Сиреч ако паднеш на улицата трябва задължително да те закарат да те излекуват. Но там това се счита за радикална успешна реформа. Че падне ли на улицата трябва да му се даде медицинска помощ дори да не е здравно осигурен.
Но в България сложните операции се прехвърлят в чужбина.
Няма такова нещо. Напротив, имаме прекрасни хирурзи, които правят и транстрантации вече и на черен дроб, и на бъбреци, и то успешно. Само в София има в шест болници апаратури за безкръвни операции, които вървят по ортериите. В 6 само в София. Най-високотехнологични, от най-високо поколение. А във Военно-медицинският институт когато открихме последните две клиники, имаше и испански специалисти, и гости бяха поканени. Няма такива клиники в Европа, с толкова модерна и скъпа техника. Така че в здравната реформа пипаме, но пипаме с бели  гумени стерилни ръкавици, за да може тя да се случи така както трябва и да не пострадат хората.
Пенсионната рформа също с едно изречение може да завърши. И Франция е факт. Трябва да се вдига, защото демографски Европа е застаряла и тези които умират са с 40 млн. повече, в цяла Европа имам предвид, и тези които работят от тях трябва да се вземат парите. За да се вземат и да не се съсипят пенсионните системи, трябва да се вдига пенсионната възраст. Под пенсионна реформа се разбира само това. Няма друго. Всичко друго са детайлчета в системата. От 60 на 62 или от 62 на 65. Това е всъщност пенсионна реформа. Само че когато на хората им кажеш, че вече няма да работят до 62, а ще работят до 65 на кой му харесва? На никой. И тогава правителствата го правят. И тъй като в България пенсионната възраст е висока в сравнение с Франция, Франция сега идва на нашето, те скачкуват защото идват на нашата възраст. Сиреч аз мога спокойно да кажа на президента Саркози, че ние нашата пенсионна реформа съгласно неговото разбиране сме я завършили. Имаме такава пенсионна възраст, към която Франция се стреми. Сиреч ние тези радикални смели реформи, за които господин Алезина е казал сме ги завършили
Десните икономисти искат нещо различно – чилийския модел за пенсионна реформа и хорандския модел за здравна реформа, -  което означава всичко в тези системи да отиде частния сектор, с конкуренция, без монополи и без държавна намеса.
В различните краища на света има различен мантаритет на хората. Има много силно дисциплинирани по вътрешно убеждение държави, има и други които просто от векове наред са свикнали да има някакъв регламент и държавата да е тази, която гарантира всичко. България е една от тях. Вижте, всеки който излиза да протестира в момента в България какво казва? Държавата да даде пари. Никой не се замисля, че за да дойдат пари в държавата трялва да работи икономиката, трябва мсички ние да дадем по-качествен продукт и тогава държавата да има каво да преразпредели. Всеки идва и казва държавата в лицето на правителството да даде пари. За образование повече, за здравеопазване повече, за сигурност повече, за отбрана повече. Никой не излиза и не казва „да, ние разбираме че няма пари, трябват ни но няма пари и затова предлагаме еди-какво-си да се направи”.  Така че, десните икономисти, аз всичките ги познавам, няколко правителства десни минаха преди нас. Нито едно нещо не се случи от това, което ни карат нас да направим. И аз не съм убеден че е правилно.
Ако ги питате тях ще ви кажат че предишните правителства не са били десни?
Знаете, че българинът винаги казва за началника си че е прост човек, че той е по-умен, началника му е по-глупав.
Преди време тези икономисти смятаха, че ако някой в България може да убеди хората и да прокара такива реформи като чилийската и холондската съответно в пенсионната система и здравеопазването, това сте вие.
Да, и ние го правим. Но то не стамва със замах. Защото това е огромен стрес за системата. Прави се бавно и плавно. Така както го правят, на мен най-много ми харесва пък начина по който в Германия се работи. Ние сме по-близки като манталитет към тях, не към холандците. В Холандия е проработила тази система, но само в Холандия. В другите държави е различно. И ние не можем да вземем в здравето холандския, в примерно сигурността френския, в еди-кое-си испанския модел и да правиме нещо смесено.
Естония прави това доста успешно.
Все пак нека да имаме предвид, че ние сме народ от различни... съсловия, търся най-подходящата дума, за да не влезем в някакъв коментар. Има доста съсловия, които не желаят нито да се интегрират, нито да работят, свикнали са само да получават, а са доста голям дял вече от населението. Има друга част, особено в смесените райони, които освен с тютюн, не искат с друго да се занимават. От векове наред с това са се занимавали и не искат с друго да се занимават. И те също са един много голям процент. И докато в холандския модел за здравеопазване, частен, ако не си платиш осигуровката, имаш огромни проблеми, как от 1.5 млн. неплатили осигуровка като приложим холандския модел как ще се справим. Хайде да отговорят десните политици, тези които дават акъл. Те не са десни, те са книжни политици. Нека да ми отговорят първо на този въпрос. Как ще съберат насила от 1.5 млн. от това точно население тези осигуровки? Защото ние мислиме да ги криминизираме, но може всъщност да криминализираш само процеса на укриване на данъци и осигуровки. И тогава целият им модел ще се срине за секунди. Холандският модел няма да проработи и една минута в България в тези условия. Сиреч това са детайли, които се правят години наред наред наред и тогава може да кажеш „сега частникът може да се занимава вече 100% със здравеопазването”. Тогава. България не може. Ами има държави в които частни охранителни фирми пазят затворите. Може ли да го пренесеш този модел в България? Разбирате ли? Разликата между реално носещите отговорност за властта и политиката си не могат да правят подобни експерименти, защото ще се срине за часове всичко.
Кои определяте за най-големите си успехи в управлението на държавата?
В сферата на сигурността. Разбихме бандите за отвличавия, бандите за магистрални грабежи, поръчковите убийства. Виждате, вече ги арестуваме в пакет – поръчител, извършител, посредник, финансист. И излизат убийства вече от годините назад. Така че в сферата на сигурността, в сериозната фискална дисциплина и всичко това което се прави, в това че удържахме, ето тука примерно мога да кажа като крайно дясна мярка, да не вдигнем плоския данък, да не увеличиме ДДС, това което всички се изкушиха в Европа и го направиха, нашите съседи пък на не говорим. Това са изключителни успехи. Заварихме абсолютно блокирани еврофондове. Сега всички еврофондове са ни пуснати и в пъти повече ги усвояваме. Това че вече идват най-големите компании в света да инвестират в България. Във външната ни политика безспорно.
Кога очаквате да се усети масово ефекта от тези успехи?
Аз мисля, че в средата на 2012 когато пуснем магистралите, една по една. И особено Тракия когато хората тръгнат на море по магистрала, най ще усетят разликата.
Кои са неуспехите ви в управлението?
Неуспехите са, че двама здравни министри забавиха с по няколко месеца реформата в здравеопазването. Сега вече тя можеше да  е финализирана, а всъщност се забави с 4-5 месеца.
Вярвате ли, че настоящия здравен министър ще се справи със ситуацията?
Да, аз и преди съм го канил за министър. Тогава ми отказа. Сега да се надяваме, че това което в практиката знае, защото той е бил и от другата страна дълги години, а освен това е бил и в чужбина, работил е в чужбина, така че няма нещо да не му е ясно в системата. И се надявам да успее. Има пълна политическа воля от наша страна да го подкрепяме. Просто той трябва да върви по правилния път, който той си чертае.
Една от основните критики, която може да се види за вас е непоследователност и непредсказуемост.
Кой го казва това? Излиза затова че аз мога да водя диалог с обществото и търсиме най-добрия вариант и от това, че откогато водим дни наред този диалог, ето аз ви дадох пример. ДДС скача с 22%, 23%. Седмица това го пишеха вестниците и се говореше по телевизията. Как да ги спра? Той си е бил и си е 20%. Просто когато нещо се обсъжда в обществото те го казват все едно че вече е станало. И когато вече примерно чуеме вече различните мнения и кажеме, да, това ще си остане така, защото така е правилно, те казват „ама има непоследователност”. Напротив ,аз искам да водя диалог, защото само единственият който ме контролира в случая е народа и аз затова водя диалога с него – неговите представители, неправителствени организации, синдикати, работодатели. Чрез медиите общувам и чувам и виждам това, което хората мислят. И взимам решенията си на базата на това какъв е техния интерес. А тези на които им е изгодно да го кажат пък няма какво да кажат. Защото няма нищо което да кажат, нито срещу доклада на ЕК, който за първи път е добър за България, нито след безпрецедентната подкрепа на лидерите от Европа, които идват тука, завчера особено, и за Шенген за приемането. Те няма какво да кажат. Световните кредитни агенции всичките ни вдигнаха кредитния рейтинг. Ми те на непоследователни и непредсказуеми не вдигат кредитния рейтинг. Дай да не коментираме тези, на които просто им се плаща и не им е интерес, ми теса опозиция, те трябва нещо да кажат. Не могат да ни хвалят. Те ако ни хвалят няма да са опозиция.
Не смятате ли че понякога  тези, които викат не са представителна част от обществото?
Да, и затова много внимателно следим и социологическите проучвания, и НПО-ии, кръглите маси това което се говори. Напротив, по-прогнозируемо правителство от нас няма. Това е безспорно и ясно.
В смисъл, че се опитвате да правите това, което обществото иска?
Правя диалог с обществото. Чуваме мнения и взимаме решения, защото тези решения касаят 8 млн. българи. Те не касаят мен. И когато казваме „така ще бъде” трябва на поне на 60-70% от българите това да им харесва, да е в техен интерес. Никога не може всички да са доволни.
Как си представяте България след 20 години?
Средна европейска държава. Към това се стремим. С инфраструктура, с развита демокрация, с добра съдебна система, с по-високо платени българи.
Как това ще стане и какво ще направите вие за да го реализирате?
Ние в момента го правим. Фискална стабилност, сигурност, инфраструктурни проекти, магистрали, естакади, заводи, спортни зали. Това правим.
Какво бихте казали на българските предприемачи, които не искат да взимат от бюджета, а искат да правят честен конкурентен бизнес?
10% плосък данък практически означава след признаване на разходите 7%. По-добри данъци в света няма. Сиреч по-добър стимул да правиш бизнес от това държавата не може да направи. Да работят спокойно.
А осигуровките ще промените ли в някаква посока?
Ние сме ги свалили пенсионните осигуровки с 0.2% от тези, които сме заварили. Свалихме ги с 2%, качихме ги с 1.8%. Разликата от това което заварихме като дойдохме на власт е с 0.2% по-ниски осигуровки.
Кога ще заменим лева с евро?
Надявам се догодина като влезем в Шенген, това да ни е също един плюс за кандидатстването за еврозоната. Запазим ли до 3% бюджетен дефицит така, както е заложено за следващата година, с ниския си външен дълг, аз мисля, че ще кандидатстваме и няма да имаме проблеми.
Рейтингите на министрите ли ще бъдат основен ориентир по отношение на кадровата ви политика?
Аз много добре знам кой каво върши в момента и мисля, че се справят добре. Тези, които не се справят, те просто си отиват. Не чакам никой да ми ги покаже. Всеки един от министрите знае - умори ли се, изпадне ли от ритъма, го сменям.
Президент ли е по-подходящ пост за вас или министър-председател?
Президент е по-лесно. Премиер е огромна отговорност и много труд. Много, много, много напрежение. Всичко минава през вас. Така че президент е престижно, приятно, удобно. Премиер е къртовски труд, както и кмет, особено на София или голям град. Това са трудни длъжности. Всичко, от модата и канала до енергията, всеки проблем минава през вас.
Ще удържите ли на напрежението?
Истински се надявам, но човек никога не може на здравето си да каже колко и как да удържи. Ако това е чисто като воля и психика съм категоричен, че ще удържим и затова дет се вика 99.99% считам, че друг ще бъде кандидатът за президент на България от ГЕРБ, а не аз. Нали оставям 0.01%, все пак не знаеме дотогава и партията и всичко, как ще се развива държавата, далече е още. Но знам че тука ще се боря докрай да продължат ласкавите оценки за България, които получаваме и отвън, и съм убеден, че следващата година, по-следващата, българите ще видят вече продукта на труда ни във вид на магистрали, естакади и всичко което се прави в инфраструктурата.   
Имате ли време да се зареждате с енергия – спорт, хобита?
Имам час и половина на ден футбол. Час и половина отделям за спорт, може и в 10 вечерта да е, може и да е в 12, може в 8 сутринта, в зависимост от програмата. И това ми е спасението. Иначе друго – ресторанти, дискотеки, кафета, кино, - това вече доста отдавна съм го забравил.
Казват, че малко спите.
За съжаление 4 часа ми се събират. Ето снощи кацнахме от Бавария в 3 през нощта. В 8 дадох по Канал 1 интервю по телефона. Както и да ги сметнеш, човек докато се подготви за сън, докато легне, докато заспи...
Човек има чувството, че сте на няколко места едновременно.
Ами ето днес. Сутринта съм бил с ЕБВР, в 10 с Хюлет Пакард подписахме споразумението, в 11 Forbes, 12.15 в парламента, излизат към Цанков Камък, пускаме водната централа за 80 MW която ни излезе златна, но успях с 26 млн., излизат за да я пусна с 26 млн. по-евтина съм я докарал, благодарение на личните преговори и натиск който съм оказал на Алпина, австрийската компания, и съм спестил 26 млн. днеска на държавата. Само днеска, които са договорени, подписани, може да се съдиме за тях, намя да ни ги отстъпят. Но въпреки всичко с убеждения, с разговори – 26 млн. Прибирам се и в 20.40 ч съм в Панорама. Хората правят по едно на ден максимум от всичките тези неща. И това е всеки ден.
Снимка: Антимос Георгиадис

понеделник, 24 януари 2011 г.

Митът за изедника богаташ

В този прекрасен текст от специалното издание на Forbes България историкът Мартин Иванов разбива не само мита за изедника богаташ. Сигурно многократно сте чели истории за банкера политик Атанас Буров. Всъщност той е политик. Банкер е брат му Иван Буров.

Митът за изедника богаташ
Иван Евстратиев Гешов и Иван Буров са икони на българския успех
Мартин Иванов, историк от БАН

От векове, та и до днес е прието, че у нас богатство не може да се натрупа по честен начин. Че заможните българи са непочтени и неморални парвенюта, напълно глухи за общонародните дела. Палитрата от епитети е експресионистична и все в зоната на черното: чорбаджии-изедници през Възраждането, байганьовци – след освобождението, спекуланти и кулаци – през комунизма, червени милионери – през последните двадесет години на преход. Митът за изедника богаташ обаче бързо се разсейва, ако си припомним живота на двама от най-заможните и заслужили наши сънародници, които са се превърнали във вече позабравени икони на българския успех.

Милионерът енциклопедист Гешов
Забравен или непознат? Така започва една биография на Иван Евстратиев Гешов. Банкер, политик, дипломат, учен, филантроп, който въпреки неизброимите си заслуги за отечеството днес мнозина кандидат-студенти често бъркат с полицая Никола Гешев. Роден през средата на 19-и век, Иван Гешов е издънка на известния род пловдивски търговци и банкери. Неговият баща се занимава с износ на розово масло, коприна, кожи и др. Бизнесът е много успешен, защото към 1869 г. направената равносметка показва капитал от 1.7 млн. гроша (около 3.4 млн. днешни лв.).
Малкият Иван учи в Пловдивското класно училище при Йоаким Груев, а през 1865 г. заминава с баща си за Манчестър, където следва в Оуенс колидж и Виктория юнивърсити. Тук преподавател му е Уилям Джевънс, един от най-видните икономисти от края на 19-и век, автор на теорията за пределната полезност. Завърнал се в родината си след седемгодишен престой във Великобритания Гешев потъва във вихъра на събитията. Той е сред най-активните организатори на акции в защита на пострадалото след Априлското въстание българско население. Сам обикаля опожарените райони и изпраща дописки до лондонския „Таймс”. За дейността си Гешов е арестуван и осъден на смърт, но след намесата на британския външен министър е помилван и изпратен на заточение в Мала Азия. След Освобождението Иван Гешов се завръща в Източна Румелия и веднага е избран за председател на местния парламент – Областното събрание. По-късно е назначаван за румелийски директор на финансите (1882–1883 г.), управител на БНБ (1883–1886 г.), министър на финансите (1886 г., 1894–1897 г.) и на икономиката (1894–1897 г.). От 1911 до 1913 г. е министър-председател и поема тежкия кръст да ръководи съдбините на България през Балканската и през Междусъюзническата война. Избиран е многократно за депутат в почти всички Народни събрания от 1894-а до смъртта си през 1924 г. След кончината на Константин Стоилов през 1901 г. Иван Гешов оглавява консервативната Народна партия и остава неин лидер през следващия четвърт век.
Сякаш, за да развенчае мита за изедника богаташ, освен финансист, икономист и политик Гешов е още и учен, и филантроп. Върнал се от Англия още през 1873 г. в Пловдив той основава Разисквателно дружество за дискусии по различни научни и политически въпроси. През 1898 г. е избран за председател на Българското книжовно дружество (от 1911 г. Българска академия на науките). Високото признание е резултат от неуморната му работа на научното поле. Гешов е автор на изследвания върху земеделската производителност в България, разпределението на данъчния товар върху различните социални групи, кредитните кооперации, задругата, чиновничеството и пр. Негов е и първият опит да бъде изчислен брутният вътрешен продукт на страната още в далечната 1893 г.
Най-малко известна обаче е филантропичната дейност на Гешов. А тя е високо уважавана и ценена от съвременниците му. Заради своята благотворителност и подкрепа на болните и страдащите той е избран за председател на Българския червен кръст - вън от съмнение най-авторитетната и престижна неправителствена организация в следосвобожденска България.
Съдбата му отрежда да е сред основните действащи лица в проточилата се няколко десетилетия сага за създаване на нехуманитарен университет в България. Всичко започва с неговата сватба през 1875 г. за Марийка Пулиева, първа братовчедка на може би най-заможните българи Христо и Евлоги Георгиеви. През годините Гешов става един от най-приближените съратници на продължаващия да живее в Румъния Евлоги (Христо почива още през 1872 г.). Запазена, а отскоро и отчасти обнародвана е ежедневната им почти десетилетна преписка по общите бизнес дела. Всеки ден между Букурещ и София пощенските коли разнасят ситно изписаните инструкции на Евлоги Георгиев за реализирането на едно или друго негово дарение и написаните с енергичен почерк сведения, с които Гешов информира сродника си за последните вести от родината. Затова новината, че в завещанието си споминалият се през 1897 г. Евлоги Георгиев определя Гешов за свой универсален наследник, не учудва никого. Върху плещите му ляга отговорността да изпълни основния завет на своя богат роднина: „да се основе и поддържа едно висше училище”. За създаването му е отделена баснословната за времето сума от 6 млн. лв. (около 51 млн. днешни лв.). Гешов и определените от наследодателя членове на ефорията ще трябва да следят във висшето училище да се преподават „преимуществено положителни [т.е. точни] науки с приложение към индустрията”. Именно това ще стане едно от основните разковничета на разгорилия се по-късно конфликт между ефорите и правителството. Няколко поредни министри на образованието ще се опитват да „заграбят” огромния 6-милионен фонд и да насочат ресурсите му към създадения още през 1888 г. Софийски университет с хуманитарна насоченост. Гешов и другите изпълнители на завещанието на Евлоги Георгиев ще са непреклонни, че: „Той [Евлоги Георгиев] не е искал да направи нито юристи, нито теолози, нито литератори... Намерението му никак не е било да създава един умствен пролетариат, който ако не заема някаква длъжност или няма възможността да досегне бюджета, става агресивен, вреден за обществото, разпространявайки идеи и начала, угрозяващи публичния ред, отечеството и династията, израждащ се понякога в социалисти, благозвучна дума, зад която се крият анархисти и нихилисти.”
През 1904 г. обаче министърът на просвещението Иван Шишманов прокарва закон, който слива проектираното политехническо висше училище и Софийския университет и така на практика национализира 6-те милиона. Членовете на ефорията защитават непреклонно завета на Евлоги Георгиев и успяват за близо десетилетие да блокират попълзновенията на държавата. След смъртта на Гешов (март 1924 г.) обаче ефорията губи своя основен стожер и авторитет. По-малко от месец след кончината му (април 1924 г.) членовете й приемат обединението на двата университета, а основният камък на известния днес Ректорат е положен още през юни същата година.

Буров – „Банкерът на България”
След половин век на забвение в последните 15 години фамилията на Бурови неочаквано излезе отново под прожекторите на обществения интерес. В серия от брошурки със спорна автентичност М. Топалов-Памукчиев утвърди образа на Буров като „банкерът на България”. Безпардонен по байганьовски, комбинативен и властен, той бе портретиран като новия/стар идеал на родния капитализъм. Налаганият за масова употреба образ обаче е непоправимо сгрешен. Той произволно смесва двамата братя: политика Атанас Буров и банкера Иван Буров. Атанас е дългогодишен депутат, министър, лидер на Народната партия, а по-късно на Демократическия сговор. За разлика от къпещия се в светлината на прожекторите Атанас Буров брат му Иван е непублична фигура, почти изцяло отдаден на бизнеса. Семейна трагедия го кара да се затвори в себе си и съзнателно да бяга от светския живот. Уважаван от своите колеги, той остава напълно анонимен за българите, в чието съзнание образът му се слива с много по-известния Атанас.
            Роден през 1873 г. в Горна Оряховица, Иван Буров произхожда от заможно и влиятелно семейство. Фамилната фирма „Д. А. Буров & С-ие” е основана през 1862 г. и се занимава с търговия и банкерски операции. Бащата Димитър Буров е депутат в Учредителното събрание и сред авторите на Търновската конституция. По майчина линия Иван и брат му Атанас са свързани с един от патриарсите на движението за църковна независимост – Иларион Макариополски. Като най-голям син Иван е призван по всеобщата тогава практика да наследи семейния бизнес. Ето защо той е изпратен да учи първо в търговската академия във Виена, а след това да специализира във Франция и известно време да работи в клона на „Креди Лионе” в Марсилия. Завърнал се в България, той става съакционер в бащината фирма и скоро поема основната част от бизнеса. В началото на 20-и век Иван Буров се премества в Русе, където се включва в ръководството на машиностроителното дружество „Евгени Мюлхаупт & С-ие” и в още няколко бизнес начинания. Девет години по-късно окончателно се заселва в София, където става председател на Управителния съвет на Българска търговска банка, подпредседател на Първо българско застрахователно дружество „България” и основател на отделилото се в 1931 г. Общо презастрахователно дружество „България”, където също поема председателския пост.
            Иван Буров е сред инициаторите на две от най-мащабните начинания на българския капитализъм. В навечерието на Балканската война той поставя началото на картела „Съединени тютюневи фабрики”, сливане, ако използваме днешната терминология, на всички основни играчи в цигареното производство у нас. Само година по-късно Иван полага основите на бъдещия гигант – АД „Гранитоид”, който след две десетилетия ще се превърне в най-голямото българско предприятие, с актив надхвърлящ през 1939 г. 1.7 млрд. лв. (около 532 млн. днешни лв.). Дружеството диверсифицира дейността си в производство на цимент, електричество, добив на въглища и строителство. Освен тях Иван Буров е член на ръководството на 28 различни дружества в практически всички сектори на икономиката на страната. За огромния му авторитет говори неговото десетилетно председателство на двете най-статусни асоциации на българския бизнес – Съюза на българските индустриалци и Съюза на акционерните дружества.
            Иван Буров владее английски, немски и френски. В малкото си свободно време той се отдава на своята страст – нумизматиката. Член е на Археологическия институт (днес в рамките на БАН) и след смъртта си в 1939 г. завещава 50 000 лв. (около 16 хил. днешни лв.) на създаден за целта фонд към института.
Оцелелите писма на Иван Буров ни дават редкия шанс да оставим банкера да разкаже за себе си. В запазените десетина писма Буров обобщава „опита на близо двадесет бурни години”, който „да се предават от баща на син”, за да помнят „бъдещите поколения какво голямо е било нещастието, как сме го прекарали и как да се предпазиме що-годе поне от пълно разорение”. Ето скрижалите на това „верую”: „Банкерството е всъщност най-лесното занятие, защото за успешното му упражняване се изисква само предпазливост, придружена от пестеливост... Класическото занятие на банкерина... почива преди всичко на най-здравия консерватизъм.”

В дейността си „банкеринът” е постоянно разкъсван от тежката дилема между по-голяма доходност и по-висока сигурност. Препоръките на Буров са очаквано консервативни: „Доходността е един въпрос, който почти не се поставя за банкеринът. Банкеринът трябва да е заможен човек, който да не ламти за голяма печалба. Бавно, но сигурно. Това трябва да бъде неговото правило.”

Рисковете обаче се крият навсякъде. Те може да са резултат от външни шокове, рязка промяна на стопанската конюнктура или от вродените вътрешни „бесове” на банкера (вътрешни кредити, фаворизиране на свързани дружества, политически мотивирани кредити):
 „Банкеринът има най-големия личен интерес да не разколебава доверието на вложителите му към него. И затова той не само не трябва да върши рисковани сделки, но дори да не дава и най-малкия повод да бъде подозиран, че върши такива... Най-важното е да може една банка да изплати влоговете си в 3–4 месеца изцяло... Това е най-малката готовност [ликвидност], която трябва да спазваме... Поуката е, че колкото повече влогове има един банкерин, толкова [повече] му се налага да бъде предпазлив... Банкеринът трябва... никога да не забравя, че нему са поверени чужди пари и спестявания, които той всякога трябва да бъде готов да изплати на първо поискване според условията му с вложителите.”

Едно от възможните решения за минимализиране на загубите е диверсификацията на съществуващите рискове: „Загуби всякога ще има, но те трябва да не надвишават средно 10–15% от годишните печалби... Вместо да се дават милиони кредити на открито на „едри търговци”, които един прекрасен ден пропадат внезапно, по-добре е същия кредит да се даде на 50–60 дребни, скромни, работливи и спестовни търговци и занаятчии, които с времето ще напреднат и ще станат понякога и вложители, а всякога ще бъдат признателни клиенти... Най-доброто средство е разпределянето и разпръскването на риска. Човек не трябва да поставя цялото си състояние на една карта.”

Друго важно средство е внимателният подбор на клиентите и непрекъснатият мониторинг до окончателното погасяване на кредита: „Банкеринът трябва да бъде изповедник, довереник и съветник на своите клиенти, особено на малките и неопитните. Отпущането на кредит и сношенията с клиентите не трябва да се механизирва и да става шаблонно, както това става у големите банки, които се управляват от чиновници, а така както трябва да прави един добър частен банкерин.”

Много по-трудно е устояването на „вродените бесове”: „Да нямат членовете на Управителния съвет и на семейството ни задължения към Банката ни. Такива могат да се допущат като изключение при условие да бъдат краткосрочни, срещу добра гаранция и общата сума на всички подобни задължения да не надминава 15–20% от целия капитал на банката. Особено трябва да се избягва да се отпущат кредити по тек[ущи] с[мет]ки за неопределено време и за голяма сума, дори и при сигурни гаранции.”

Свързаните дружества и тяхното фаворизирано кредитиране са всъщност огромно латентно огнище на проблеми, урок, който трябваше отново да научим в началото на прехода: „И най-добрият банкерин е изложен на изкушението и става по един или други начин собственик на акции... Той естествено се стреми да изучи по-отблизо положението на съответното предприятие; купува още акции, за да има сигурно влияние и участие върху управлението на дружеството. Става член на Управ[ителния] съвет и си въобразява, че управлява и че разбира нещо от работата, когато всъщност това едва ли е така в 90% от случаите; отпуща кредит на това дружество, в което той управлява – и един прекрасен ден при една по-голяма криза – акциите спадат, предприятието губи и не само не може да плати задълженията си, но са потребни още пари, за да се спасява.
Ние трябва да не се тикаме в Упр[авителните] съвети да поставиме наши доверени лица, а пък по друг начин да контролираме. Като кредитори и акционери. Защото да си кажем правото, ние до сега не сме упражнявали никакъв контрол, а пък там дето ние уж сами непосредствено управляваме - в Мелница „Гиран” – там сме най зле... Не е прилично да се нареждаме 5–6 души в Съвета на едно такова малко дружество.
            Понеже е твърде мъчно да се предпази човек от такива увлечения, най-доброто е по принцип да избягва такива участия. Или, ако е съвсем невъзможно, то да участва с умерени суми, като споделя риска и с други още участници и като бъде извънредно предпазлив в отпускане на кредит тъкмо на предприятията, в които той участва. Повечето предприятия пропадат не от това, че не са имали кредит, а защото са намирали лесно кредит.
            Всичкото изкуство е да имаме мярка и граница на рисковете.”

четвъртък, 20 януари 2011 г.

Осем урока от кризата

Един от митовете около последната световна икономическа криза е, че тя е резултат от провала на пазара и малкото регулации. Текстът на Георги Ангелов в специалното годишно издание на Forbes България за уроците от кризата разбива този мит.

Осем урока от кризата
Световната криза е вече в историята, време е за изводите
Георги Ангелов, главен икономист в Институт Отворено общество
Световната икономическа криза приключи през второто тримесечие на миналата година. Оттогава досега по света излязоха стотици книги и изследвания, посветени на причините за кризата. Обобщено, цялото това знание може да се сведе до осем важни урока
1. Ниските лихви помагат краткосрочно, но създават дългосрочни проблеми
Историята неведнъж е показала, че поддържането на твърде ниски лихви и твърде разпусната монетарна политика води до натрупване на грешки и до създаване на неравновесия, които рано или късно избухват. Използването на монетарната политика за „решаване” на всеки икономически проблем всъщност води не до решаване, а до отлагане на решаването на проблемите. Страничните ефекти от твърде ниските лихви са свързани с насърчаване на свръхзадлъжняването и поемане на рискове, заплашващи финансовата стабилност на банки, фирми, домакинства и държави. В допълнение изкуствено занижените лихви надуват цените на различни активи, включително недвижими имоти, като по този начин създават погрешно чувство за забогатяване и стимулират още по-голямо задлъжняване и увеличение на разходите.
2. Стимулите имат значение
В дългосрочен план погрешните стимули със сигурност водят до негативни резултати. Например, когато издателите на облигации плащат на рейтинговите агенции да оценяват качеството на техните облигации, това създава опасен конфликт на интереси. Още по-голям е проблемът, ако монополът на няколко рейтингови агенции е заложен в закон.
Когато държавата насърчава покупката на имоти изцяло на кредит, без никакво собствено участие и дава големи данъчни облекчения за това, стимулите за поемане на големи рискове от купувачите се увеличават. А когато кредитите се отпускат от банки, които веднага „препакетират” и прехвърлят риска върху други участници на пазара, тогава и от страна на кредитодателя няма интерес да се ограничават рисковете. Добавяйки възможността купувачът на имот да върне ключа на банката и да се откаже от имота, без да дължи нищо по ипотечния кредит (както е в много щати в САЩ), стимулът за безкрайни спекулации за чужда сметка е налице. Това е добре за кредитополучателя, но не и за тези, които накрая ще трябва да платят сметката - данъкоплатците.
3. Държавната гаранция струва скъпо в крайна сметка
Икономистите от десетилетия изчисляват колко струва негласната държавна гаранция за квазидържавните ипотечни мастодонти „Фани Мей” и „Фреди Мак” – за което получаваха упреци и заплахи от политици, групи по интереси и от самите мастодонти. Най-честият аргумент беше, че държавна гаранция няма, а и двете компании никога няма да фалират. Кризата опроверга и двете твърдения – двете компании, с баланс за трилиони долари, фалираха още преди „Лемън Брадърс”, а правителството наля стотици милиарди долара, за да ги поддържа. Сумата за спасяването им се увеличава с всеки изминал ден.
По същия  начин негласната гаранция на американското правителство, че няма да остави големи банки да фалират, води до погрешни стимули в тези институции. Когато печалбите остават в банките, а загубите се поемат от данъкоплатците, тогава стимулите за благоразумие изчезват. Всяка институция има стимул да поеме максимален риск и да поддържа минимален собствен капитал, за да си осигури максимални възможни печалби, без да поема риск при загуби.
4. Популизмът не е безплатен
Раздуването на бюджетните дефицити и спирането на реформите може да донесе краткосрочни политически изгоди, но негативните ефекти ще се върнат като бумеранг – по-скоро рано, отколкото късно. Гърция е най-скорошният пример. Тя успя да фалира въпреки членството си в Еврозоната, което доста години й осигуряваше ниски лихви и голямо доверие. Но дори членството в Еврозоната може само да отложи, но не и да премахне проблема. Години наред слаби и популистки правителства в Гърция спираха реформите заради синдикални протести – пенсионна, образователна, регулативна реформа и много други бяха пожертвани в името на краткосрочна „стабилност”. Натрупваните напрежения, дефицити и дългове обаче в крайна сметка взривиха стабилността – за което помогна и кейнсианската „антикризисна” политика на още по-голямо увеличение на дефицитите.
Много по-бързо се развиха нещата в нови и доста по-бедни страни като Румъния. Предизборен популизъм, вдигане на заплати и пенсии, без да има осигурено финансиране, раздуване на дефицита – и страната се оказа на прага на фалита само седмици след началото на кризата през 2008 г. Унгария изпадна в същото положение, макар че там историята с популизма има по-дълги корени и натрупаният държавен дълг съперничи дори на гръцкия.
5. МВФ не е магическо лекарство
Доверие се губи лесно, но се възстановява трудно. Стигне ли се до ситуация на фалит и загуба на доверието на инвеститорите, дори строга програма на МВФ не може бързо да възстанови икономиката. Въпреки огромния заем, осигурен от МВФ и ЕС на Гърция, въпреки дълбоките реформи, заложени в антикризисния пакет на страната, въпреки всички поети ангажименти и обещания – пазарите не са склони да приемат страната за толкова безрискова, колкото я смятаха до края на миналата година. Гърците ще трябва да се доказват и да градят доверие от нулата години наред.
Същото се отнася и за Румъния и Унгария. Две години след началото на споразумението им с МВФ те все още едва се задържат над водата. На всеки няколко месеца има драми дали МВФ (и Европейската комисия) ще отпуснат следващия транш от кредити, на всеки избори – парламентарни или местни – политическият риск се повишава до небесата, валутите им се сриват, инвеститорите се отдръпват.
6. Малките и бедните страни да не се държат като големи и богати
Изключително любопитно – и тъжно – беше да се наблюдава как след началото на кризата много страни се насочиха към стандартни кейнсиански мерки като увеличение на бюджетния дефицит и нови дългове. При това, без дори да се замислят не само за ефекта от подобни мерки, но и за базовия въпрос дали могат да си позволят подобна политика. Когато един румънски политик започне да смята, че може да прави същото, което правят Великобритания или САЩ, тогава очевидно има голям проблем.
Великобритания и САЩ, които векове наред не са фалирали, могат да си позволят големи дефицити за няколко години дори в криза (макар че дори в тези страни дългосрочно подобна политика е обречена на провал). Но за малки и бедни източноевропейски страни с лоша кредитна история дори няколко месеца на големи дефицити могат да са фатални (примерите на Унгария, Латвия, Румъния са показателни). Ако една страна е фалирала два пъти в последните 20 години, тя не може да се сърди на пазарите, че не й се доверяват.
7. Който е натрупал резерв в добрите времена, може да преживее по-лесно лошите
Наличието на резерви – валутни и фискални – помага много в ситуация на криза. И то не толкова с възможността да се похарчат, а със самото им наличие, което намалява рисковете от обезценка, фалит, банкова криза и пр. Показателен е примерът на Ирландия, която има голям фискален резерв в размер на около 20 млрд. евро. Дори при фалит на практически цялата банкова система и тежка криза страната избегна необходимост от външна помощ – именно защото големият резерв помага за поддържане на стабилността. Гърция, която нямаше резерв, се оказа в технически фалит веднага след като проблемите й станаха очевидни. Страната просто нямаше как да остане платежоспособна, защото беше изцяло зависима от емисиите на държавен дълг.
Разбира се, ролята на резервите не бива да се преувеличава – те не решават проблемите, но дават повече време за тяхното решаване. Ако това време се използва за реформи, всичко ще е наред. Иначе просто резервът в един момент ще свърши, а проблемите ще си останат.
8. Ако губиш доверие, действай радикално, за да го възстановиш
Всички страни губят доверие при криза, особено малките и периферни икономики. Но някои от тях могат бързо да се възстановят, ако покажат, че имат политическа воля, за да се справят с предизвикателствата на кризата. И обратно, други губят много повече доверие, ако покажат, че залитат в популизъм и нерешителност (в крайния вариант те показват, че не се справят сами, и тогава идва МВФ).

Пример за решителни мерки е Естония – която заедно с другите балтийски страни беше ударена от кризата по-рано и по-тежко. Естонското правителство се мобилизира, намали бюджетния дефицит, ускори реформите и в резултат на това още в края на 2009 г. възстанови инвестиционното доверие. Докато много страни от региона все още се оплакват от спад на инвестициите и икономически проблеми, чуждите инвестиции в Естония вече са на нивото от преди кризата, лихвите спадат рязко, а растежът на индустрията и икономиката е сред най-високите в ЕС.
Илюстрация: rore_d, sxc.hu

вторник, 18 януари 2011 г.

Рисковете от стереотипа „Бедна България“

Започваме публикуването на аналитични текстове от специалното годишно издание на Forbes България с текст на Георги Ганев, който е добре да се прочете от максимално много българи.


Рисковете от стереотипа „Бедна България“
България е сред по-богатите страни в света и непрекъснато подобрява относителната си позиция
Георги Ганев, програмен директор, Център за либерални стратегии

От няколко години България е член на Европейския съюз, който е по същество клуб на едни от най-богатите страни в света. През цялото това време една от постоянните тези в публичното пространство е, че това едва ли има голямо значение, след като страната е упорито най-бедната в този клуб. „Най-бедната страна в Европа“ е израз, който вече се е превърнал в щампа в мисленето и в публичния дискурс за България в самата България. По силата на някаква странна алегория тази щампа се пренася и върху мисленето за позицията на България в света като цяло и постоянно преражда стереотипа „бедна България“.
„Бедна България“, особено при съотнасянето на България към света като цяло, е едновременно неверен и много опасен стереотип. Нека първо се спрем на това, че е неверен. По отношение на фактическото състояние на нещата той внушава две различни неща. Първото е, че средното благосъстояние на повечето хора по света е значително по-високо от това на средния българин. Второто е, че с времето това не се променя и средният българин упорито си стои беден. И двете твърдения, на които се основава стереотипът, нямат нищо общо с фактите.
Първо, средният българин е един от доста богатите хора в света. Ако вземем претендиращата за най-обхватна мярка за благосъстояние на хората – индекса на ООН за човешкото развитие, ще видим, че България, със своя индекс от 0.840 попада убедително сред страните с високо ниво на човешко развитие (с индекс между 0.800 и 0.900). Около две трети от страните в света имат по-ниско ниво на човешко развитие.
Същото важи и ако се погледне по-тесният индикатор на материалното благосъстояние на хората, измерван чрез реалната покупателна способност на създавания в дадено стопанство доход на човек от населението (според базата данни на Световния икономически обзор на МВФ). По този показател сравнението с останалите близо 200 страни в света показва същото – около две трети от тях са по-бедни от България. Сравнението е още по-фрапантно, ако отчетем и населението, т.е. ако се запитаме какъв процент от населението на света живее в страни, в които средният доход на човек е по-нисък от средния доход на българина. Отговорът на този въпрос е повече от три четвърти. Трима от всеки четирима души на този свят в този момент живеят в страни, в които средният доход е по-нисък от българския.
Второ, след достигането на икономическото дъно на прехода преди дузина години средният българин непрекъснато се развива и забогатява спрямо останалия свят, включително спрямо така любимата за сравнения Европа. За периода 2000-2010 г. (с данни за годините 1998-2008 г.) индексът на човешко развитие на България се е повишил от 0.800 до 0.840. С подобни темпове само в рамките на половин поколение оттук насетне България може да влезе в категорията страни с много високо ниво на човешко развитие. За периода 1997-2008 г. в базата данни на системата за европейски сравнения става ясно, че покупателната способност на дохода на средния българин е нараснала от 27 на 43% от средната за Европейския съюз (ЕС-27). Наистина 43% не е много, средният българин остава най-бедният измежду европейците, но остава фактът, че за дузина години съотношението български/европейски доходи се е увеличило с 50%. За илюстрация, ако България запази тези темпове (огромно „ако“, което по никакъв начин не е гарантирано), през 2020 г. средният български доход ще е близо две трети от средния европейски, а още дузина години след това ще се изравни с него.

Може би най-ясната илюстрация за очевидното относително забогатяване на средния българин през последните дузина години е съотношението между покупателната способност на средния български доход със средния световен доход на човек от населението.


През 1997 г. средният българин е значително, близо 20%, по-беден от средния човек в света. През 2009 г. въпреки икономическата криза, която засегна България и Европа доста повече от света като цяло, средният българин е вече значително, 15%, по-богат от средния човек в света. При това относителният напредък на България по този показател се случи в един от най-успешните периоди на икономически растеж в света като цяло изобщо в историята.
И така, вече повече от десетилетие България е сред по-богатите страни в света, като непрекъснато подобрява относителната си позиция. Стереотипът „бедна България“ просто не е верен.
Но той може и да е опасен. Причината е проста: за да продължи да забогатява абсолютно и относително, България би трябвало да продължи да следва и дори да усилва политиките, които е следвала през този успешен период. Накратко, това бяха политики на реформи, здрави пари и разумни публични финанси. Това става политически трудно, ако вземащите решения по тези политики са жертва на стереотипа „бедна България“. Когато се чувстваш беден и обедняващ спрямо останалите, си склонен да преразглеждаш политики, постоянно да експериментираш, дори да пробваш радикални неща с вътрешното убеждение, че „по-лошо от това не може“. А данните ясно показват, че по-лошо може. Дори много по-лошо, ако не се внимава какви може да са отрицателните следствия от разни предложения и промени в посоките.
Точно в този смисъл в момента България е на кръстопът. Ако българите се поддадем на стереотипа „бедна България“, тогава най-вероятно ще се хвърлим в пореден експеримент с преместване на цялата държава и икономика в коловози, различни от сегашните – с всички рискове да загубим многото, което имаме да губим. Ако признаем факта, че откак започна поне донякъде сериозното си реформиране преди дузина години, България се е придвижила значително напред в желаната посока, тогава изборът е съвсем различен – да продължаваме по коловоза на реформите, като стартираме незапочналите и рестартираме зациклилите. Въпросът е дали българите като общност ще погледнем истината с нейните предизвикателства в очите, или за пореден път в своята история ще изберем уюта на стереотипа.