четвъртък, 20 януари 2011 г.

Осем урока от кризата

Един от митовете около последната световна икономическа криза е, че тя е резултат от провала на пазара и малкото регулации. Текстът на Георги Ангелов в специалното годишно издание на Forbes България за уроците от кризата разбива този мит.

Осем урока от кризата
Световната криза е вече в историята, време е за изводите
Георги Ангелов, главен икономист в Институт Отворено общество
Световната икономическа криза приключи през второто тримесечие на миналата година. Оттогава досега по света излязоха стотици книги и изследвания, посветени на причините за кризата. Обобщено, цялото това знание може да се сведе до осем важни урока
1. Ниските лихви помагат краткосрочно, но създават дългосрочни проблеми
Историята неведнъж е показала, че поддържането на твърде ниски лихви и твърде разпусната монетарна политика води до натрупване на грешки и до създаване на неравновесия, които рано или късно избухват. Използването на монетарната политика за „решаване” на всеки икономически проблем всъщност води не до решаване, а до отлагане на решаването на проблемите. Страничните ефекти от твърде ниските лихви са свързани с насърчаване на свръхзадлъжняването и поемане на рискове, заплашващи финансовата стабилност на банки, фирми, домакинства и държави. В допълнение изкуствено занижените лихви надуват цените на различни активи, включително недвижими имоти, като по този начин създават погрешно чувство за забогатяване и стимулират още по-голямо задлъжняване и увеличение на разходите.
2. Стимулите имат значение
В дългосрочен план погрешните стимули със сигурност водят до негативни резултати. Например, когато издателите на облигации плащат на рейтинговите агенции да оценяват качеството на техните облигации, това създава опасен конфликт на интереси. Още по-голям е проблемът, ако монополът на няколко рейтингови агенции е заложен в закон.
Когато държавата насърчава покупката на имоти изцяло на кредит, без никакво собствено участие и дава големи данъчни облекчения за това, стимулите за поемане на големи рискове от купувачите се увеличават. А когато кредитите се отпускат от банки, които веднага „препакетират” и прехвърлят риска върху други участници на пазара, тогава и от страна на кредитодателя няма интерес да се ограничават рисковете. Добавяйки възможността купувачът на имот да върне ключа на банката и да се откаже от имота, без да дължи нищо по ипотечния кредит (както е в много щати в САЩ), стимулът за безкрайни спекулации за чужда сметка е налице. Това е добре за кредитополучателя, но не и за тези, които накрая ще трябва да платят сметката - данъкоплатците.
3. Държавната гаранция струва скъпо в крайна сметка
Икономистите от десетилетия изчисляват колко струва негласната държавна гаранция за квазидържавните ипотечни мастодонти „Фани Мей” и „Фреди Мак” – за което получаваха упреци и заплахи от политици, групи по интереси и от самите мастодонти. Най-честият аргумент беше, че държавна гаранция няма, а и двете компании никога няма да фалират. Кризата опроверга и двете твърдения – двете компании, с баланс за трилиони долари, фалираха още преди „Лемън Брадърс”, а правителството наля стотици милиарди долара, за да ги поддържа. Сумата за спасяването им се увеличава с всеки изминал ден.
По същия  начин негласната гаранция на американското правителство, че няма да остави големи банки да фалират, води до погрешни стимули в тези институции. Когато печалбите остават в банките, а загубите се поемат от данъкоплатците, тогава стимулите за благоразумие изчезват. Всяка институция има стимул да поеме максимален риск и да поддържа минимален собствен капитал, за да си осигури максимални възможни печалби, без да поема риск при загуби.
4. Популизмът не е безплатен
Раздуването на бюджетните дефицити и спирането на реформите може да донесе краткосрочни политически изгоди, но негативните ефекти ще се върнат като бумеранг – по-скоро рано, отколкото късно. Гърция е най-скорошният пример. Тя успя да фалира въпреки членството си в Еврозоната, което доста години й осигуряваше ниски лихви и голямо доверие. Но дори членството в Еврозоната може само да отложи, но не и да премахне проблема. Години наред слаби и популистки правителства в Гърция спираха реформите заради синдикални протести – пенсионна, образователна, регулативна реформа и много други бяха пожертвани в името на краткосрочна „стабилност”. Натрупваните напрежения, дефицити и дългове обаче в крайна сметка взривиха стабилността – за което помогна и кейнсианската „антикризисна” политика на още по-голямо увеличение на дефицитите.
Много по-бързо се развиха нещата в нови и доста по-бедни страни като Румъния. Предизборен популизъм, вдигане на заплати и пенсии, без да има осигурено финансиране, раздуване на дефицита – и страната се оказа на прага на фалита само седмици след началото на кризата през 2008 г. Унгария изпадна в същото положение, макар че там историята с популизма има по-дълги корени и натрупаният държавен дълг съперничи дори на гръцкия.
5. МВФ не е магическо лекарство
Доверие се губи лесно, но се възстановява трудно. Стигне ли се до ситуация на фалит и загуба на доверието на инвеститорите, дори строга програма на МВФ не може бързо да възстанови икономиката. Въпреки огромния заем, осигурен от МВФ и ЕС на Гърция, въпреки дълбоките реформи, заложени в антикризисния пакет на страната, въпреки всички поети ангажименти и обещания – пазарите не са склони да приемат страната за толкова безрискова, колкото я смятаха до края на миналата година. Гърците ще трябва да се доказват и да градят доверие от нулата години наред.
Същото се отнася и за Румъния и Унгария. Две години след началото на споразумението им с МВФ те все още едва се задържат над водата. На всеки няколко месеца има драми дали МВФ (и Европейската комисия) ще отпуснат следващия транш от кредити, на всеки избори – парламентарни или местни – политическият риск се повишава до небесата, валутите им се сриват, инвеститорите се отдръпват.
6. Малките и бедните страни да не се държат като големи и богати
Изключително любопитно – и тъжно – беше да се наблюдава как след началото на кризата много страни се насочиха към стандартни кейнсиански мерки като увеличение на бюджетния дефицит и нови дългове. При това, без дори да се замислят не само за ефекта от подобни мерки, но и за базовия въпрос дали могат да си позволят подобна политика. Когато един румънски политик започне да смята, че може да прави същото, което правят Великобритания или САЩ, тогава очевидно има голям проблем.
Великобритания и САЩ, които векове наред не са фалирали, могат да си позволят големи дефицити за няколко години дори в криза (макар че дори в тези страни дългосрочно подобна политика е обречена на провал). Но за малки и бедни източноевропейски страни с лоша кредитна история дори няколко месеца на големи дефицити могат да са фатални (примерите на Унгария, Латвия, Румъния са показателни). Ако една страна е фалирала два пъти в последните 20 години, тя не може да се сърди на пазарите, че не й се доверяват.
7. Който е натрупал резерв в добрите времена, може да преживее по-лесно лошите
Наличието на резерви – валутни и фискални – помага много в ситуация на криза. И то не толкова с възможността да се похарчат, а със самото им наличие, което намалява рисковете от обезценка, фалит, банкова криза и пр. Показателен е примерът на Ирландия, която има голям фискален резерв в размер на около 20 млрд. евро. Дори при фалит на практически цялата банкова система и тежка криза страната избегна необходимост от външна помощ – именно защото големият резерв помага за поддържане на стабилността. Гърция, която нямаше резерв, се оказа в технически фалит веднага след като проблемите й станаха очевидни. Страната просто нямаше как да остане платежоспособна, защото беше изцяло зависима от емисиите на държавен дълг.
Разбира се, ролята на резервите не бива да се преувеличава – те не решават проблемите, но дават повече време за тяхното решаване. Ако това време се използва за реформи, всичко ще е наред. Иначе просто резервът в един момент ще свърши, а проблемите ще си останат.
8. Ако губиш доверие, действай радикално, за да го възстановиш
Всички страни губят доверие при криза, особено малките и периферни икономики. Но някои от тях могат бързо да се възстановят, ако покажат, че имат политическа воля, за да се справят с предизвикателствата на кризата. И обратно, други губят много повече доверие, ако покажат, че залитат в популизъм и нерешителност (в крайния вариант те показват, че не се справят сами, и тогава идва МВФ).

Пример за решителни мерки е Естония – която заедно с другите балтийски страни беше ударена от кризата по-рано и по-тежко. Естонското правителство се мобилизира, намали бюджетния дефицит, ускори реформите и в резултат на това още в края на 2009 г. възстанови инвестиционното доверие. Докато много страни от региона все още се оплакват от спад на инвестициите и икономически проблеми, чуждите инвестиции в Естония вече са на нивото от преди кризата, лихвите спадат рязко, а растежът на индустрията и икономиката е сред най-високите в ЕС.
Илюстрация: rore_d, sxc.hu

Няма коментари:

Публикуване на коментар