понеделник, 31 януари 2011 г.

Българският политико-икономически лабиринт в ЕС

Това е много ценна аналитична статия на политолога Владимир Шопов, която си заслужава да бъде прочетен дори два пъти (особено ако първия път не я разберете напълно). Публикувана е в специалния годишен брой на Forbes България и е отправена от корицата.

Българският политико-икономически лабиринт в ЕС

Времето на България за научаване на правилата на играта изтече

Владимир Шопов, Sophia Analytica. Ltd.

Времето ускори своя ход след глобалната криза. Европа все повече живее с усещането, че бъдещето вече не е задължително на нейна страна и че нейният модел на развитие от последния половин век отива в учебниците по история, а не в амбициите на нейните конкуренти по света. Стресът и несигурността надделяват в континенталните реакции на тектоничните размествания, но все повече европейски правителства и самият ЕС започват да мислят по-подредено и спокойно за това, как да изглежда „старият континент” през новия век. Или, както вече настояват различни коментатори, за Европа XXI век започна през 2007 г. Съвпадението с влизането на България в ЕС надали носи някакъв дълбок смисъл, но най-малкото илюстрира спешността на българската еманципация от романтично-съзерцателното отношение към ЕС и европейската политика. В подобни времена на дълбока промяна пасивността е лукс с невъзможна цена.

Промяна на средата
Глобалната криза постави точка на амбициозната оптимистична първа глобализационна вълна. Тя донесе повече ползи за повечето играчи на глобалния терен, но си отива с бурно одобрение на много от тях. Различни международни изследвания на общественото мнение сочат, че за съжаление на ниво възприятия формулата „повече пазар, по-малко държава” бе пробита от събитията през последните години, независимо от академичните анализи за нейните плюсове и минуси. След кризата се разпадна увереността, че глобализацията е еднопосочен, успешен модел за развитие на света, и върна допускането, че съществува конкуренция между различни модели (държавния капитализъм на Китай, предпазливия пазарен на Индия, автократския на Русия). Като минимум по-критичното отношение на европейците към глобализацията ще поставя все повече натиск върху политиците и върху това, което те правят в Брюксел. ЕС навлиза в период на трудна и неясна промяна с отворен край. Към настоящия момент не съществува съгласие как организацията трябва да изглежда в тази нова среда. Въпреки това вече може да бъдат откроени някои процеси, които страни като България трябва да следят внимателно и по възможност да моделират.

ЕС търси нов модел на растеж
Едно от важните последствия на глобалната криза е политическото разбиране за необходимост от нов модел на растеж и развитие. Краят на първата вълна на глобализацията роди необходимост и обществена подкрепа за усилие по договарянето и реализацията на подобен модел. ЕС също е зает с такова начинание и неговият настоящ отговор на тази задача е стратегията „Европа 2020”, която бе приета наскоро и има статута на водещ политически ориентир за бъдещето на съюза. Този разговор за икономическото бъдеще на континента пренасочва вниманието и финансирането към икономиката на знанието, „зелената” икономика, качеството на човешкия капитал, институционалните инвестиции, дълбоки промени в образователната инфраструктура на обществото и други. За да върви в крачка и да осигури бъдещото си развитие, България също трябва да се обърне активно към тези въпроси и да започне да намира успешни алгоритми.

Обща икономическа политика?
Едно от големите открития на двойната криза (глобалната и еврозоната) е дълбоката взаимна обвързаност на европейските икономики и политически системи. За нея се знаеше от теорията, но малко се досещаха как изглежда в реалността. Кризата я показа по-добре от просперитета и начина на реагиране на тази обвързаност се превръща в един от големите въпроси на Европа. От една страна, повечето правителства на способните държави искат да са по-гъвкави и самостоятелни в икономическата си политика, а от друга, общото оцеляване изисква повече хармонизация и сближаване (например нуждата от доразвиване на еврозоната). С неохота много правителства на старите страни-членки се съгласяват на повече фискална координация или на по-голяма прозрачност на бюджетните стратегии. Вече се говори за съвместимост на социалните системи. Някои пък са все по-настоятелни за повече данъчна хармонизация, която обаче ще удари конкурентоспособността на новите членки. ЕС не върви толкова към обща икономическа политика, но може да се насочи към хармонизация и натиск за намаляване на част от най-важните предимства на Източна Европа - по-гъвкав пазар на труда, ниски данъци и др.

Новият стар единен пазар
Единният пазар е едновременно една от гордостите на европейския проект, но и едно от новите политически табута. В първите месеци след началото на кризата европейската десница направи плах опит да ускори темата, но бързо се стресна от очевидната липса на готовност за подобни действия на ниво обществено мнение. Старите страни-членки не са никак ентусиазирани от по-нататъшното развитие на единния пазар и удобно забавят темата. След несекващите вълни от масови протести през последните месеци последното нещо, на което те биха били склонни, е някаква поредна вълна от пазарна либерализация. Завършването на единния пазар обаче е възможност за новите страни-членки, независимо от трудностите, които те имат по отношение на реалното излизане на него. Тази тема следва да бъде вкарвана активно в европейския дневен ред от догонващите държави и икономики. По повечето оценки пълното му реализиране съдържа немалък потенциал за растеж във времена, в които всички се питат откъде ще дойде той, както и възможности за бизнеса на по-новите членки на ЕС.

Разместването на общностните политики
Промените в европейския икономически модел и актуалните нагласи на много от старите страни-членки водят до неизбежни размествания в структурата и финансирането на общностните политики. Най-общо, намаляват вниманието и готовността за инвестиции в „стари” политики като селскостопанската или регионалната и нараства желанието за развитие на „по-нови” политики като иновациите, изследванията, „зелената” икономика, външната политика, управлението на кризи. Подобна промяна ще стане съвсем видима през идните няколко години и ще доведе до разлики в нивата на финансова подкрепа за двете групи политики. България и другите скорошни страни-членки са далеч по-малко подготвени за ефективно инвестиране и участие в политиките и системите от това поколение и подобно разместване може да се окаже де факто преразпределение на средства от новите към старите членки. Този сценарий следва да бъде предвиден и при подготовката на страната за следващата финансова рамка.

ЕС: по-глобален и по-малко солидарен
За да запази тежест и възможност за влияние, ЕС трябва да стане по-способен глобален играч. Тази политическа аксиома на днешното време вече започва да придобива и конкретни измерения в баланса на разходите на съюза. Същинските преговори за новата бюджетна рамка (2014-2020 г.) все още не са започнали, но отсега се вижда нарастване на относителната тежест на ориентираните навън политики на организацията (външна, въпроси на климата, помощ за трети страни, управление на кризи и други). Новият седемгодишен бюджет ще трябва да уплътни със средства глобалните амбиции на съюза и това по всяка вероятност ще стане за сметка на някои от неговите вътрешни солидарни политики (например регионална, сближаване, селско-стопанска). По този начин ЕС ще стане по-глобален, но по-малко солидарен вътре в себе си, и страни като България следва най-малкото да си дават сметка за тази промяна.

Възраждането на националните икономически политики
Глобалната криза върна и подкрепата за активна национална икономическа политика, която не се „оставя” единствено на пазара и глобализацията. В основата на тази ситуация е разбирането, че пазарното позициониране спрямо постоянно разместващите се възможности и сравнителни предимства не е достатъчно. Част от това желание за по-активна национална политика идва и от интерпретацията на кризата, според която икономиките с повече държавно участие и регулация имат по-голям шанс в бъдеще. Подобна нагласа съответства и на доминиращото мнение сред повечето граждани на Европа. Новото разбиране за по-активна и самостоятелна национална икономическа политика е особено видимо във възраждането на индустриалната политика. Подобни тенденции могат да бъдат видени дори в страни с традиционно по-либерална нагласа като Швеция и Великобритания. Част от последствията на този феномен ще засегнат самото функциониране на единния пазар и валута в ЕС. Например в момента на практика са суспендирани правилата за държавна помощ, както и критериите за членство в еврозоната.

Новото възприятие за инвестициите
В европейски контекст солидарността винаги е трябвало да има видимо „човешко лице”. Независимо че много от политиките на ЕС са обърнати към създаване на среда чрез общи правила, системи за контрол и други, в тях има важен елемент на подкрепа и инвестиция в отделния фермер, фирма, студент. Европейската инвестиция досега трябваше да бъде видима, да достига до фигурата на конкретния човек, за да дава видимост и легитимност на самия европейски проект. Не можем например да си представим френското участие в ЕС без силната подкрепа за техните фермери и компании. В същото време виждаме ясни признаци за промяна в самото мислене за инвестирането на европейските средства в рамките на променената глобална среда. Започва изместване от инвестиции в индивидуални единици (фирма, фермер, студент) към инвестиции в институции, способности и среда. Най-ясно подобно изместване може да бъде наблюдавано в дебатите около промените в Общата селскостопанска политика. Все по-малко обект на тази политика ще бъде отделната стопанска единица и все повече средствата ще се насочват към цялостното развитие на селските райони: инфраструктура, подкрепа за запазване на местните общности, институционално развитие.

Какво искаме от ЕС?
Над този въпрос продължава да тегне политическа коректност, подхранвана от устойчивото ни усещане за незаслужено членство. Но с отдалечаването на този първичен грях все по-често ще ни се налага да си задаваме въпроси за бъдещето развитие на ЕС и неговите политики. Вече десетилетия наред за ползите от членството се говори в често абстрактни категории и с висока степен на очевидност. Обикновено надделяват аргументите за геополитически и културни ползи или пък чисто ежедневни като свободното движение например. Ако към тях добавим митичните еврофондове и достъпа до единния пазар, картината придобива завършеност. Но това е твърде обща картина на ефектите и последствията от влизането на България в ЕС. На практика в страната не съществува сериозен, обхватен анализ за икономическите последствия от членството. Без подобно усилие всяка европейска политика е лишена от една от най-важните си опори. Време е в България за ЕС да започнат да говорят и икономистите. Българските европейски позиции си остават чиновническо-административно мероприятие, често без мотиви, анализ и ясна идея и с неясна връзка с реалните общности, които биват засягани от европейското законодателство.

Лесното за България в ЕС свърши, преди да е започвало. Времето за научаване на правилата на играта изтече; дипломатическите битки вътре в съюза стават все повече и все по-важни; политиките, на които най-много разчиташе България, започват да се променят драстично. Първата стъпка към по-адекватното и полезно членство минава през формулирането на точните въпроси. Дано имаме способност да си ги зададем, а после и да им отговорим.

Няма коментари:

Публикуване на коментар