понеделник, 24 януари 2011 г.

Митът за изедника богаташ

В този прекрасен текст от специалното издание на Forbes България историкът Мартин Иванов разбива не само мита за изедника богаташ. Сигурно многократно сте чели истории за банкера политик Атанас Буров. Всъщност той е политик. Банкер е брат му Иван Буров.

Митът за изедника богаташ
Иван Евстратиев Гешов и Иван Буров са икони на българския успех
Мартин Иванов, историк от БАН

От векове, та и до днес е прието, че у нас богатство не може да се натрупа по честен начин. Че заможните българи са непочтени и неморални парвенюта, напълно глухи за общонародните дела. Палитрата от епитети е експресионистична и все в зоната на черното: чорбаджии-изедници през Възраждането, байганьовци – след освобождението, спекуланти и кулаци – през комунизма, червени милионери – през последните двадесет години на преход. Митът за изедника богаташ обаче бързо се разсейва, ако си припомним живота на двама от най-заможните и заслужили наши сънародници, които са се превърнали във вече позабравени икони на българския успех.

Милионерът енциклопедист Гешов
Забравен или непознат? Така започва една биография на Иван Евстратиев Гешов. Банкер, политик, дипломат, учен, филантроп, който въпреки неизброимите си заслуги за отечеството днес мнозина кандидат-студенти често бъркат с полицая Никола Гешев. Роден през средата на 19-и век, Иван Гешов е издънка на известния род пловдивски търговци и банкери. Неговият баща се занимава с износ на розово масло, коприна, кожи и др. Бизнесът е много успешен, защото към 1869 г. направената равносметка показва капитал от 1.7 млн. гроша (около 3.4 млн. днешни лв.).
Малкият Иван учи в Пловдивското класно училище при Йоаким Груев, а през 1865 г. заминава с баща си за Манчестър, където следва в Оуенс колидж и Виктория юнивърсити. Тук преподавател му е Уилям Джевънс, един от най-видните икономисти от края на 19-и век, автор на теорията за пределната полезност. Завърнал се в родината си след седемгодишен престой във Великобритания Гешев потъва във вихъра на събитията. Той е сред най-активните организатори на акции в защита на пострадалото след Априлското въстание българско население. Сам обикаля опожарените райони и изпраща дописки до лондонския „Таймс”. За дейността си Гешов е арестуван и осъден на смърт, но след намесата на британския външен министър е помилван и изпратен на заточение в Мала Азия. След Освобождението Иван Гешов се завръща в Източна Румелия и веднага е избран за председател на местния парламент – Областното събрание. По-късно е назначаван за румелийски директор на финансите (1882–1883 г.), управител на БНБ (1883–1886 г.), министър на финансите (1886 г., 1894–1897 г.) и на икономиката (1894–1897 г.). От 1911 до 1913 г. е министър-председател и поема тежкия кръст да ръководи съдбините на България през Балканската и през Междусъюзническата война. Избиран е многократно за депутат в почти всички Народни събрания от 1894-а до смъртта си през 1924 г. След кончината на Константин Стоилов през 1901 г. Иван Гешов оглавява консервативната Народна партия и остава неин лидер през следващия четвърт век.
Сякаш, за да развенчае мита за изедника богаташ, освен финансист, икономист и политик Гешов е още и учен, и филантроп. Върнал се от Англия още през 1873 г. в Пловдив той основава Разисквателно дружество за дискусии по различни научни и политически въпроси. През 1898 г. е избран за председател на Българското книжовно дружество (от 1911 г. Българска академия на науките). Високото признание е резултат от неуморната му работа на научното поле. Гешов е автор на изследвания върху земеделската производителност в България, разпределението на данъчния товар върху различните социални групи, кредитните кооперации, задругата, чиновничеството и пр. Негов е и първият опит да бъде изчислен брутният вътрешен продукт на страната още в далечната 1893 г.
Най-малко известна обаче е филантропичната дейност на Гешов. А тя е високо уважавана и ценена от съвременниците му. Заради своята благотворителност и подкрепа на болните и страдащите той е избран за председател на Българския червен кръст - вън от съмнение най-авторитетната и престижна неправителствена организация в следосвобожденска България.
Съдбата му отрежда да е сред основните действащи лица в проточилата се няколко десетилетия сага за създаване на нехуманитарен университет в България. Всичко започва с неговата сватба през 1875 г. за Марийка Пулиева, първа братовчедка на може би най-заможните българи Христо и Евлоги Георгиеви. През годините Гешов става един от най-приближените съратници на продължаващия да живее в Румъния Евлоги (Христо почива още през 1872 г.). Запазена, а отскоро и отчасти обнародвана е ежедневната им почти десетилетна преписка по общите бизнес дела. Всеки ден между Букурещ и София пощенските коли разнасят ситно изписаните инструкции на Евлоги Георгиев за реализирането на едно или друго негово дарение и написаните с енергичен почерк сведения, с които Гешов информира сродника си за последните вести от родината. Затова новината, че в завещанието си споминалият се през 1897 г. Евлоги Георгиев определя Гешов за свой универсален наследник, не учудва никого. Върху плещите му ляга отговорността да изпълни основния завет на своя богат роднина: „да се основе и поддържа едно висше училище”. За създаването му е отделена баснословната за времето сума от 6 млн. лв. (около 51 млн. днешни лв.). Гешов и определените от наследодателя членове на ефорията ще трябва да следят във висшето училище да се преподават „преимуществено положителни [т.е. точни] науки с приложение към индустрията”. Именно това ще стане едно от основните разковничета на разгорилия се по-късно конфликт между ефорите и правителството. Няколко поредни министри на образованието ще се опитват да „заграбят” огромния 6-милионен фонд и да насочат ресурсите му към създадения още през 1888 г. Софийски университет с хуманитарна насоченост. Гешов и другите изпълнители на завещанието на Евлоги Георгиев ще са непреклонни, че: „Той [Евлоги Георгиев] не е искал да направи нито юристи, нито теолози, нито литератори... Намерението му никак не е било да създава един умствен пролетариат, който ако не заема някаква длъжност или няма възможността да досегне бюджета, става агресивен, вреден за обществото, разпространявайки идеи и начала, угрозяващи публичния ред, отечеството и династията, израждащ се понякога в социалисти, благозвучна дума, зад която се крият анархисти и нихилисти.”
През 1904 г. обаче министърът на просвещението Иван Шишманов прокарва закон, който слива проектираното политехническо висше училище и Софийския университет и така на практика национализира 6-те милиона. Членовете на ефорията защитават непреклонно завета на Евлоги Георгиев и успяват за близо десетилетие да блокират попълзновенията на държавата. След смъртта на Гешов (март 1924 г.) обаче ефорията губи своя основен стожер и авторитет. По-малко от месец след кончината му (април 1924 г.) членовете й приемат обединението на двата университета, а основният камък на известния днес Ректорат е положен още през юни същата година.

Буров – „Банкерът на България”
След половин век на забвение в последните 15 години фамилията на Бурови неочаквано излезе отново под прожекторите на обществения интерес. В серия от брошурки със спорна автентичност М. Топалов-Памукчиев утвърди образа на Буров като „банкерът на България”. Безпардонен по байганьовски, комбинативен и властен, той бе портретиран като новия/стар идеал на родния капитализъм. Налаганият за масова употреба образ обаче е непоправимо сгрешен. Той произволно смесва двамата братя: политика Атанас Буров и банкера Иван Буров. Атанас е дългогодишен депутат, министър, лидер на Народната партия, а по-късно на Демократическия сговор. За разлика от къпещия се в светлината на прожекторите Атанас Буров брат му Иван е непублична фигура, почти изцяло отдаден на бизнеса. Семейна трагедия го кара да се затвори в себе си и съзнателно да бяга от светския живот. Уважаван от своите колеги, той остава напълно анонимен за българите, в чието съзнание образът му се слива с много по-известния Атанас.
            Роден през 1873 г. в Горна Оряховица, Иван Буров произхожда от заможно и влиятелно семейство. Фамилната фирма „Д. А. Буров & С-ие” е основана през 1862 г. и се занимава с търговия и банкерски операции. Бащата Димитър Буров е депутат в Учредителното събрание и сред авторите на Търновската конституция. По майчина линия Иван и брат му Атанас са свързани с един от патриарсите на движението за църковна независимост – Иларион Макариополски. Като най-голям син Иван е призван по всеобщата тогава практика да наследи семейния бизнес. Ето защо той е изпратен да учи първо в търговската академия във Виена, а след това да специализира във Франция и известно време да работи в клона на „Креди Лионе” в Марсилия. Завърнал се в България, той става съакционер в бащината фирма и скоро поема основната част от бизнеса. В началото на 20-и век Иван Буров се премества в Русе, където се включва в ръководството на машиностроителното дружество „Евгени Мюлхаупт & С-ие” и в още няколко бизнес начинания. Девет години по-късно окончателно се заселва в София, където става председател на Управителния съвет на Българска търговска банка, подпредседател на Първо българско застрахователно дружество „България” и основател на отделилото се в 1931 г. Общо презастрахователно дружество „България”, където също поема председателския пост.
            Иван Буров е сред инициаторите на две от най-мащабните начинания на българския капитализъм. В навечерието на Балканската война той поставя началото на картела „Съединени тютюневи фабрики”, сливане, ако използваме днешната терминология, на всички основни играчи в цигареното производство у нас. Само година по-късно Иван полага основите на бъдещия гигант – АД „Гранитоид”, който след две десетилетия ще се превърне в най-голямото българско предприятие, с актив надхвърлящ през 1939 г. 1.7 млрд. лв. (около 532 млн. днешни лв.). Дружеството диверсифицира дейността си в производство на цимент, електричество, добив на въглища и строителство. Освен тях Иван Буров е член на ръководството на 28 различни дружества в практически всички сектори на икономиката на страната. За огромния му авторитет говори неговото десетилетно председателство на двете най-статусни асоциации на българския бизнес – Съюза на българските индустриалци и Съюза на акционерните дружества.
            Иван Буров владее английски, немски и френски. В малкото си свободно време той се отдава на своята страст – нумизматиката. Член е на Археологическия институт (днес в рамките на БАН) и след смъртта си в 1939 г. завещава 50 000 лв. (около 16 хил. днешни лв.) на създаден за целта фонд към института.
Оцелелите писма на Иван Буров ни дават редкия шанс да оставим банкера да разкаже за себе си. В запазените десетина писма Буров обобщава „опита на близо двадесет бурни години”, който „да се предават от баща на син”, за да помнят „бъдещите поколения какво голямо е било нещастието, как сме го прекарали и как да се предпазиме що-годе поне от пълно разорение”. Ето скрижалите на това „верую”: „Банкерството е всъщност най-лесното занятие, защото за успешното му упражняване се изисква само предпазливост, придружена от пестеливост... Класическото занятие на банкерина... почива преди всичко на най-здравия консерватизъм.”

В дейността си „банкеринът” е постоянно разкъсван от тежката дилема между по-голяма доходност и по-висока сигурност. Препоръките на Буров са очаквано консервативни: „Доходността е един въпрос, който почти не се поставя за банкеринът. Банкеринът трябва да е заможен човек, който да не ламти за голяма печалба. Бавно, но сигурно. Това трябва да бъде неговото правило.”

Рисковете обаче се крият навсякъде. Те може да са резултат от външни шокове, рязка промяна на стопанската конюнктура или от вродените вътрешни „бесове” на банкера (вътрешни кредити, фаворизиране на свързани дружества, политически мотивирани кредити):
 „Банкеринът има най-големия личен интерес да не разколебава доверието на вложителите му към него. И затова той не само не трябва да върши рисковани сделки, но дори да не дава и най-малкия повод да бъде подозиран, че върши такива... Най-важното е да може една банка да изплати влоговете си в 3–4 месеца изцяло... Това е най-малката готовност [ликвидност], която трябва да спазваме... Поуката е, че колкото повече влогове има един банкерин, толкова [повече] му се налага да бъде предпазлив... Банкеринът трябва... никога да не забравя, че нему са поверени чужди пари и спестявания, които той всякога трябва да бъде готов да изплати на първо поискване според условията му с вложителите.”

Едно от възможните решения за минимализиране на загубите е диверсификацията на съществуващите рискове: „Загуби всякога ще има, но те трябва да не надвишават средно 10–15% от годишните печалби... Вместо да се дават милиони кредити на открито на „едри търговци”, които един прекрасен ден пропадат внезапно, по-добре е същия кредит да се даде на 50–60 дребни, скромни, работливи и спестовни търговци и занаятчии, които с времето ще напреднат и ще станат понякога и вложители, а всякога ще бъдат признателни клиенти... Най-доброто средство е разпределянето и разпръскването на риска. Човек не трябва да поставя цялото си състояние на една карта.”

Друго важно средство е внимателният подбор на клиентите и непрекъснатият мониторинг до окончателното погасяване на кредита: „Банкеринът трябва да бъде изповедник, довереник и съветник на своите клиенти, особено на малките и неопитните. Отпущането на кредит и сношенията с клиентите не трябва да се механизирва и да става шаблонно, както това става у големите банки, които се управляват от чиновници, а така както трябва да прави един добър частен банкерин.”

Много по-трудно е устояването на „вродените бесове”: „Да нямат членовете на Управителния съвет и на семейството ни задължения към Банката ни. Такива могат да се допущат като изключение при условие да бъдат краткосрочни, срещу добра гаранция и общата сума на всички подобни задължения да не надминава 15–20% от целия капитал на банката. Особено трябва да се избягва да се отпущат кредити по тек[ущи] с[мет]ки за неопределено време и за голяма сума, дори и при сигурни гаранции.”

Свързаните дружества и тяхното фаворизирано кредитиране са всъщност огромно латентно огнище на проблеми, урок, който трябваше отново да научим в началото на прехода: „И най-добрият банкерин е изложен на изкушението и става по един или други начин собственик на акции... Той естествено се стреми да изучи по-отблизо положението на съответното предприятие; купува още акции, за да има сигурно влияние и участие върху управлението на дружеството. Става член на Управ[ителния] съвет и си въобразява, че управлява и че разбира нещо от работата, когато всъщност това едва ли е така в 90% от случаите; отпуща кредит на това дружество, в което той управлява – и един прекрасен ден при една по-голяма криза – акциите спадат, предприятието губи и не само не може да плати задълженията си, но са потребни още пари, за да се спасява.
Ние трябва да не се тикаме в Упр[авителните] съвети да поставиме наши доверени лица, а пък по друг начин да контролираме. Като кредитори и акционери. Защото да си кажем правото, ние до сега не сме упражнявали никакъв контрол, а пък там дето ние уж сами непосредствено управляваме - в Мелница „Гиран” – там сме най зле... Не е прилично да се нареждаме 5–6 души в Съвета на едно такова малко дружество.
            Понеже е твърде мъчно да се предпази човек от такива увлечения, най-доброто е по принцип да избягва такива участия. Или, ако е съвсем невъзможно, то да участва с умерени суми, като споделя риска и с други още участници и като бъде извънредно предпазлив в отпускане на кредит тъкмо на предприятията, в които той участва. Повечето предприятия пропадат не от това, че не са имали кредит, а защото са намирали лесно кредит.
            Всичкото изкуство е да имаме мярка и граница на рисковете.”

Няма коментари:

Публикуване на коментар